Лидия Лъвова забеляза, че Найден Руменов е облякъл най-изисканата си риза — онази в мек кремав цвят, купена заедно миналата година за рождения му ден.
С нови обувки беше.
Дори копчета за ръкавели си сложил, при все че в неделите у дома обикновено се разхождаше по домашни дрехи.
— Лидия, трябва да поговорим — произнесе той, застанал до прозореца с гръб към нея.
Тя остави чашата с кафе бавно върху масата. Сърцето ѝ подскочи, но странното беше, че не от страх, а от чисто любопитство.
Личеше си, че Найден се е подготвял за този разговор. Като за съдбовен момент.
И тогава я осени — той очаква сълзи, молби, сцени. А в нея се настани необяснимо спокойствие.
— Мисля, че е по-добре да се разделим — продължи той, без да се обръща. — И двамата го знаем.
— Така ли? — попита тя и самата тя се изненада от гласа си.
Уравновесен. Почти с интерес.
Найден се обърна най-сетне. По лицето му пробяга сянка на смут — реакцията ѝ не съвпадаше с очакванията му.
— Да. Ние сме зрели хора. Чувствата са се изчерпали, няма смисъл да се преструваме.
Лидия се облегна назад на стола.
Двадесет и две години брак. Отгледан син. Преживян неговият труден пубертет и нейните собствени четиридесет. А сега, изглежда, започваха истинските ѝ петдесет.
— И къде предлагаш да отида? — попита тя просто.
— Ами… — Найден се запъна. — Можеш временно да отседнеш при Фани Пловдивска. Или да си наемеш нещо. В началото ще помагам финансово.
Фани — сестра ѝ, която цял живот твърдеше, че Лидия е сбъркала с този брак.
„Ще помагам с пари.“ Колко великодушно звучеше.
— А ти какво възнамеряваш да правиш?
— Аз ли? — той видимо не беше подготвен за въпроса. — Засега нищо конкретно. Може да продам апартамента и да взема нещо по-скромно.
— Апартамента? — Лидия леко наклони глава. — Този ли?
— Естествено. За кой друг говорим?
Тя се изправи и се приближи до прозореца. Найден несъзнателно направи крачка назад.
Долу ученици с раници вървяха към училище — учебната година беше започнала. Животът течеше, без да се интересува от ничии драми.
— Найден, спомняш ли си на чие име е апартаментът?
— На мое, разбира се. Защо питаш?
— На мое? — в гласа ѝ прозвуча учудване, което можеше да мине за напълно искрено. — Сигурен ли си?
За първи път от началото на разговора той изглеждаше дезориентиран.
— Разбира се, че съм сигурен. Купихме го отдавна…
— Купихме го с парите, които майка ми ми подари още преди сватбата ни — каза Лидия спокойно, оставяйки думите да увиснат във въздуха и подготвяйки почвата за спомените, които тепърва щяха да изплуват.
