Въпреки всички промени, едно оставаше непроменено – биологичният баща на Лъчезар си беше Валентин Дунавски. За нов брак той изобщо не бързаше да мисли. В неговите очи това беше прекалено сериозна стъпка, която не търпи лекомислие. Как да се обвърже с жена, без да е напълно сигурен как ще се отнася към детето му? Такъв риск Валентин не беше готов да поеме – синът му стоеше над всичко останало.
Когато Лъчезар беше в четвърти клас, изведнъж започна да боледува често – една настинка се редуваше с друга, а после и температурата се появи без видима причина. Лекарите забраниха временно училището, което притесни Валентин още повече.
Една вечер момчето подхвана внимателно:
— Тате, помолих класната ни, Йоана Балканска, да ми помага с уроците. Докато не ми разрешат да се върна в училище, тя каза, че може да идва вечер у нас. Нали няма нищо против, поне докато живея при теб?
Валентин се съгласи, макар че нещо в цялата идея му се стори леко подозрително.
Скоро Йоана Балканска започна да идва почти всяка вечер. Когато срещнеше погледа на Валентин, леко се смущаваше, но за Лъчезар имаше само похвали – умен, схватлив, явно наследил го е отнякъде. Валентин не можеше да не забележи, че учителката на сина му е не само интелигентна, но и много приятна жена.
След като лекарите разрешиха на Лъчезар да се върне в училище, уроците вечер продължиха. Валентин често минаваше след работа да вземе сина си от занималнята, а после двамата заедно изпращаха Йоана Балканска до дома ѝ.
Един ден Лъчезар подхвърли уж между другото:
— Тате, знаеш ли, нашата учителка е страшно добра и умна, а живее сама. Малко странно, нали?
— И наистина е странно — усмихна се Валентин.
— Ами… тогава защо не я поканим на кино? — настоя момчето.
Валентин се разсмя и прие предложението. Истината беше, че Йоана отдавна му беше симпатична. А щом и синът му я харесваше, каква по-добра причина?
Всичко се подреди точно както Лъчезар си беше намислил. Болестите, сладоледите и уж случайните разговори дадоха резултат – баща му вече се грижеше за Йоана Балканска по съвсем различен начин. Понякога я поглеждаше въпросително, сякаш търсеше одобрение. Лъчезар тайно се надяваше, че Валентин най-сетне е готов за семейство. Мама винаги казваше, че човек не бива да остава сам, защото самотата прави хората нещастни.
Щом родителите му не могат да бъдат заедно, нека поне поотделно намерят своето щастие.
А Венета Дунавска често повтаряше, че Лъчезар е истински дар от небето – именно благодарение на него Валентин осъзнал, че вече е пораснал и е време да живее като зрял мъж. И колко много други така и не стигат дотам…
