Сънят така и не идваше при него. Колкото и да се въртеше, съзнанието му отказваше да приеме реалността – на метър разстояние, върху разтегателния фотьойл, дишаше равномерно момчето, което всички наричаха негов син. Мисълта не се побираше в главата му, сякаш беше чужда, наложена отвън, и Валентин Дунавски дълго гледа тавана, докато нощта бавно се оттегляше.
Сутринта започна неочаквано рано. Лъчезар Пловдивски вече беше станал, измил се беше, беше си измил зъбите и с делова сериозност го разтърси за рамото.
— Тате, ставай, ще закъснееш за работа! А аз трябва да тръгвам за детската градина.
— Каква работа? — промърмори Валентин, още заседнал между съня и реалността.
— Обикновена. Ти си възрастен човек — отвърна момчето строго. — Ще ядеш ли омлет? Мога да го направя. Само се обличай по-бързо.
Тези думи го пронизаха с неочакван срам. Детето го гледаше като на пример, а той нямаше дори ясна посока. Само след седмица вече беше намерил работа — не толкова от нужда, колкото от отговорност. Лъчезар непрекъснато го разпитваше какво ще работи, кога започва, как ще издържа семейството. Валентин изведнъж се усети пораснал, дори леко остарял, и тази мисъл го уплаши — сякаш досега беше живял наполовина, в дрямка, без да осъзнава времето си.
Какво щеше да стане, ако това дете никога не се беше появило?
Една нощ се събуди от тихо хлипане. Под завивките Лъчезар плачеше. Беше си внушил, че майка му ще умре и повече никога няма да я види.
— Ще я излекуват, не се плаши — прошепна Валентин. — Утре ще говоря с лекаря, обещавам. Искаш ли?
Едва тогава момчето заспа отново, все още подсмърчайки насън.
Само за три седмици Валентин се промени до неузнаваемост. Вече не беше просто мъж — беше баща, и знаеше, че всяко негово действие се отразява в очите на сина му.
Мисълта, че Цветелина Странджанска може да не оцелее, започна да го измъчва сериозно. Ако се случеше най-лошото, щеше да направи тест и да задържи Лъчезар при себе си. Вече се беше привързал, макар и късно, и не можеше да проумее как толкова години е живял, без да знае, че има дете.
Цветелина излезе от болницата значително отслабнала, но с удивителна енергия.
— Валентине, прости ми — каза тя. — Бях изплашена, мислех, че умирам. Толкова зле ми беше… На Лъчезар отдавна показах твоя снимка и му обясних, че не знаеш за него. Родих го за себе си, защото бях глупава и егоистка. Лекарите ми казаха, че няма да живея дълго. А сега… всичко е наред. Омъжвам се за доктора си. Здрава съм. Тръгваме си у дома.
— А ние? Аз? Лъчезар? — онемя Валентин. — Родителите ми едва започнаха да свикват с него. Ти пак решаваш всичко сама?
— Я виж ти, пораснал си — усмихна се тя иронично. — Мислех, че ще си останеш мамино синче. Но явно и двамата сме били егоисти, всеки по своему.
Оттогава Лъчезар често оставаше при баща си. Цветелина се омъжи, а скоро щеше да стане майка отново, което постепенно подреди живота на всички по нов, неочакван начин.
