Енергична и заразителна, някога тя беше двигателят на всяка компания. Преди около шест години двамата се въртяха в една и съща среда, младежки купони и безгрижие. Днес обаче Валентин Дунавски отдавна беше излязъл от онзи ритъм и не му се скиташе с шумни приятели. Затова появата ѝ точно тук му се струваше още по-необяснима.
— Това е твоят син, нали ти казах — прошепна Цветелина Странджанска и го погледна изпитателно. — Какво, не ме ли разбра тогава? Явно си решил, че се шегувам или че искам да те върна… Ние се разделихме и толкова. Нямам никакви претенции към теб, не си моят тип. Просто обстоятелствата ме притиснаха.
— Моят… син? — думите най-сетне стигнаха до съзнанието му.
Навремето слуховете обикаляха — че Цвети е родила и че детето е от него. После се заговори, че се е омъжила и заминала. А той никога не ѝ беше давал обещания.
Тя идваше от друг свят — със седем години по-голяма, с уж влиятелен баща, без майка, с диплома и работа. Валентин беше убеден, че това е прищявка на богато момиче да се забавлява с него.
— За баща ми излъгах — сякаш прочете мислите му тя. — Израснала съм в дом. Всичко друго е вярно. Извинявай, че така се получи. Ще го взема обратно, обещавам. Само ми помогни сега — без лечение няма да издържа. Помниш ли, беше добър човек…
Той стоеше като вкаменен, а Цветелина остави чантата на пода и целуна детето по челото.
— Тук са документите му, здравната полица и малко пари. В тази чанта са дрехите. Детската градина е на улица „Мир“ 15 — предупредила съм ги. Трябва да тръгвам… Простете ми! Казва се Лъчезар Пловдивски, не се тревожи — самостоятелен е.
Още една бърза целувка, рязък завой и тя изчезна. Стъпките ѝ отекнаха по стълбите, после входната врата изтряска.
Валентин остана безмълвен. Венета Дунавска също не намираше думи.
— Тате, къде ще спя? — момчето дръпна чантата към себе си и го хвана за тениската.
Тя гледаше ту сина си, ту… внука?
Валентин прокара ръка през косата си, сякаш искаше да се събуди от лош сън, после въздъхна примирено:
— При мен ще спиш. Къде другаде? Хайде, ще ти покажа.
— Наистина ли мислиш, че не лъже? — прошепна Венета Дунавска, излизайки от вцепенението.
— Ще разберем, мамо. Няма как да изхвърля детето на улицата — измърмори той.
Истината беше, че нямаше представа какво да прави. Никога не си беше представял, че има син.
Нощем Валентин Дунавски дълго се въртя буден, заслушан в тишината, с мисли, които не му даваха покой.
