— Значи имаш син? И защо никога не си споменавал за това? — настояваше тя.
— Мамо, стига вече, нищо не знам, за мен това също е новина! — отвърна раздразнено Валентин Дунавски.
— Ами ако тя лъже и просто иска да те използва? Кажи ми истината, момчето ми!
— Откъде да знам? Нямам представа! Трябва да се приготвям за работа — приключи той и се обърна на другата страна.
Още по тъмно на входната врата се разнесе неочакван звънец. Майка му тръгна да отваря, а Валентин остана в леглото, протегна се бавно и се опита да събере мислите си.
На родителите си беше казал, че е на работа, но истината беше друга — преди броени дни отново го бяха освободили. Той дори не помнеше колко пъти вече е сменял местоработата си и не виждаше смисъл да брои. Важното беше, че вчера им беше дал част от последната си заплата. Майка му и баща му се зарадваха — мислеха, че при сина им всичко върви наред. Нека си мислят така, реши той. Щеше да си почине два-три дни, а после пак щеше да търси нещо ново.
Последната му работа беше свързана с опаковане и товарене на матраци за продажба. Преди това беше продавач в мебелен магазин, дори за известно време заемаше длъжност мениджър. Някога майка му настоя да завърши колеж, караше баща му да го води и следи редовно, така че Валентин имаше диплома, макар рядко да я използваше.
Родителите му бяха вече пенсионери — родили го почти на четиридесет и се грижеха за него прекалено, сякаш беше безпомощен. Постоянно имаха очаквания, постоянно се месеха, и това понякога го изкарваше извън равновесие. Въпреки всичко той ги обичаше. Помагаше на майка си с чиниите, а ако баща му имаше нужда — Валентин винаги откликваше.
Не беше пропаднал човек — дори не пиеше, за разлика от съседа Неделчо Витошки. Просто му беше безкрайно скучно.
— Вие грешите, госпожице! Какъв син? Нашият Валентин не е женен и няма приятелка! Какви са тези приказки? — гласът на майка му звучеше високо и трепереше от напрежение.
След миг тя извика още по-силно, за да я чуе:
— Валентине, ела веднага и кажи на това момиче, че се е объркала! Това е недопустимо!
Той се надигна, навлече анцуга и тениската си и излезе в коридора. На прага стоеше много слаба млада жена с къса коса, а до нея — дребно момченце, което мълчаливо стискаше ръката ѝ.
— Валентине, писах ти и ти звънях вчера — заговори тя притеснено. — Положението ми е тежко. Влизам в болница за дълго лечение, а освен теб нямаме никого. Знаеш, че съм съвсем сама. Никога не съм искала нищо от теб и щях сама да отгледам детето, но сега наистина имам нужда от помощ.
Той разтърка очи, още сънен, и едва тогава я позна. Това беше Цветелина Странджанска — същата, която предната вечер го беше търсила настойчиво, а той дори не беше отворил съобщенията. Онази Цвети от миналото — жива, шумна и пълна с енергия, чиято поява на прага му преобърна утрото и подготви почвата за неизбежен разговор.
