Затова по-голямата част от неговите краткотрайни флиртове приключваха още преди да са получили реален шанс да се развият – почти всички жени, с които се запознаваше, мечтаеха за брак и сигурност, а той откровено не можеше да им ги обещае.
Точно в този период се появи и един символичен повод – навършваха се десет години от завършването на гимназията. Както беше редно, се организираше среща на випуска и за нея му се обади бивш негов съученик, който настояваше да присъства.
Симеон Огнянов реши да отиде – за пръв път от цялото десетилетие. Дълбоко в себе си таеше надеждата да срещне Невена Рилска, старата си приятелка от ученическите години. Напоследък образът ѝ все по-често се прокрадваше в мислите му. Освен това в чекмеджето си пазеше малък, на пръв поглед странен подарък, който отдавна чакаше подходящия момент.
Когато я видя, първоначално дори не я разпозна. Невена беше удивително променена – по-красива, по-уверена, с онази осанка на жена, която е постигнала стабилност. Имаше си собствено жилище, хубав автомобил, престижна длъжност. Деца все още нямаше.
В мига, в който осъзна коя стои пред него – вече представяна като госпожа Рилска – сърцето на Симеон сякаш пропадна надолу, а топлината се разля някъде дълбоко в него. Не бе предполагал, че една среща може да му донесе подобна радост. И тя, от своя страна, искрено се зарадва да види стария си приятел.
Скоро всичко около тях престана да има значение. Двамата се оттеглиха в празна, незаключена класна стая и започнаха да разговарят – бяха натрупали твърде много неизказани думи през годините.
След като размениха най-важните новини, Симеон извади подготвения подарък – нещо, наподобяващо цвете, грижливо увито в тънка хартия.
— Най-накрая ли реши да ми подариш цветя? — засмя се Невена, искрено развълнувана. Това наистина беше за първи път.
Но под хартията не се криеше цвете. Там лежеше стар, шарен играчка-молоток, който при удар издаваше противен, квакащ звук.
— Не мога да повярвам! Това онзи ли е? Как изобщо успя да го изнесеш тогава? — възкликна тя изненадано.
Въпросът си беше напълно логичен – като дете Симеон беше нисък и крехък, а да скрие подобна вещ не бе никак лесно.
— Пъхнах дръжката в панталона, а останалото — под мишницата. По онова време никой не проверяваше децата, както сега на матурите. И кой би заподозрял примерно момче, че краде играчка от детската градина? — засмя се той и я погледна с очи, пълни с неподозирана досега нежност.
В този миг сериозната госпожа Рилска сякаш изчезна. Пред него отново стоеше Невена от детството — същата искра в погледа, същата пакостлива усмивка. Тя внезапно го тупна по челото с молотка, точно както някога, и без колебание заяви:
— Хайде да се оженим, Поляков!
И Симеон Огнянов също престана да съществува. Той беше върнат години назад, в онова безгрижно време, когато щастието се криеше в слънчевата утрин.
Малкият Симеон Поляков се усмихна широко и отговори просто:
— Хайде, Капустина!
