След погребението в къщата най-сетне се настани тишина – онази тежка, глуха тишина, която не носи утеха, а по-скоро усещане за край. За Симеон Огнянов това беше още едно мълчаливо доказателство, че семейните окови рядко носят щастие и че е по-добре човек да стои настрана от брака.
– Бабо, като порасна, ще живея с теб – заяви сериозно момчето на Виолета Асенова, която след погребението сякаш се беше смалила и притихнала.
– Недей така, чедо – въздъхна тя уморено. – Ще си намериш добра жена, ще ми доведеш правнуци, да има смях в къщата.
– Няма! Не искам да ставам като дядо – инатеше се Симеон.
– Ами просто не пий и няма да станеш – чудеше се баба му, неспособна да проумее логиката му.
Но момчето беше непреклонно: женитба – никога.
Годините се изнизаха неусетно. След завършването на училище пътищата на Симеон и Невена Рилска се разделиха – приеха ги в различни университети. За всеки от тях започна вихрена студентска действителност, пълна с нови хора, лекции, купони и планове, които ги завъртяха и отнесоха в различни посоки.
От време на време се чуваха по телефона.
– Как си?
– Чудесно! А ти?
– И аз. Да се видим някой ден?
– Разбира се… но по-нататък.
После Невена се омъжи за свой колега от курса. Покани Симеон на сватбата и тогава в него неочаквано се надигна странно, бодливо чувство – ревност, която сам не искаше да си признае. Как така Невена ще бъде нечия съпруга? Нали някога, още в детската градина, тя му беше предложила да се оженят. Разбира се, той нямаше намерение да става нечий съпруг, значи нямаше защо да се вълнува… и все пак горчивият послевкус остана.
След сватбата младото семейство се премести и връзката им се изгуби. Понякога до Симеон достигаха откъслечни новини – научи, че година по-късно Невена се е развела. При родителите си не се върнала: успяла да разменя жилището, защото винаги беше находчива и практична.
А после дойде ред и на него. Да, въпреки клетвите от детството, Симеон също се ожени – в последната година от университета. И двамата сбъркаха, като взеха мимолетната страст за истинска любов.
Когато пламъкът угасна, се оказа, че между тях няма думи, няма теми, няма близост. Добре че бяха решили да отложат детето, макар Виолета Асенова да мечтаеше да гушка правнуци.
Напоследък тя беше много отслабнала – не толкова физически, колкото душевно. Седеше с часове, потънала в мисли, каквито старостта ражда безброй: мисли, които не се изчерпват, колкото и дълго да ги въртиш в ума си.
След сватбата на внука остана сама – младите заживяха под наем. Самотата се стовари върху нея с пълна сила, както в онази стара песен. Дойде и чувството, че вече не е нужна никому, а за възрастния човек това е най-болезненото. Виолета Асенова се почувства излишна.
На следващия ден след развода на Симеончо и завръщането му у дома тя замина при своя Красимир Витошки, който явно отдавна я очакваше. Младият мъж отново остана сам.
Изминаха още пет години. Симеон Огнянов вече имаше стабилна позиция и добра реализация в частна фирма. Понякога се впускаше в кратки връзки, но без обещания и без перспективи за брак, като още в началото поставяше ясни граници и предупреждаваше, че не търси обвързване, а този негов избор постепенно щеше да го доведе до събитие, което неочаквано щеше да разклати привидното му спокойствие.
