Само пет минути след сядането на масата пред тях вече стоеше друг човек. В крехкото тяло на дядо Красимир сякаш се вливаше нечия чужда сила – веднъж дори, в пристъп на ярост, той строши с юмрук старата ебонитова аптечка от социалистическо време, закована на стената в коридора.
Рехавата му коса настръхваше на кичури и го правеше да прилича на подпийнало глухарче, а от устата му се изливаха груби и грозни думи. Че тези думи не са безобидни, на Симеон му обясниха едва след един неловък случай.
Той и приятелката му Невена Рилска бяха заети с любимото си занимание – редяха конструкции от лего на пода. Невена, както обикновено, „не правеше нищо както трябва“, поне според Симеон. И тогава, без капка лош умисъл, той ѝ подхвърли с усмивка:
— Невена, п…, кой така строи?
Момчето изобщо не подозираше истинския смисъл на думата, с която дядо му често наричаше баба Виолета, когато беше пиян.
Последствията не закъсняха. Скандалът се разрасна, а вечерта възпитателката в детската градина строго смъмри бабата – тя водеше и прибираше внука – че детето използва неприличен език. Нито Виолета Асенова, нито Симеон казаха откъде всъщност беше чул думата. Момчето вече беше достатъчно умно, за да разбере, че истината няма да е в негова полза, а на възрастната жена ѝ беше просто срамно да признае.
По-късно бабата проведе сериозен разговор с него:
— Ако те изгонят от градината, няма да мога да ходя на допълнителна работа. Ще има по-малко пари у дома и няма да мога да ти купувам подаръци.
Това се оказа напълно достатъчно – нейният Симеончо разбра намека без повече обяснения.
И все пак, алкохолизмът не е разпуснатост, а болест. А всяка болест изисква лечение, при това с желанието на самия човек – насила нищо не става. Дядо Красимир, както повечето зависими, не се смяташе за болен. В трезви дни обещаваше да се лекува, най-често за да го остави жена му на мира. Но когато беше пил, до него не биваше да се доближава никой.
Така и живееха – под един покрив, но разделени; „спяха отделно, а деца имаха“ беше поговорка, която описваше битието им болезнено точно. Да се нарече това живот можеше само с голямо усилие.
В училище Поляков и Капустина се озоваха в един и същи клас и, разбира се, седнаха на един чин. Не бяха истински приятели – по-скоро от онези познанства „дай да препиша и толкова“. Възгледите на Симеон за брака така и не се промениха – най-важните представи у човека се оформят още в детството.
Когато навърши единадесет, дядо Красимир почина от цироза на черния дроб. Започна чернодробна недостатъчност – години наред пиене нямаше как да не си кажат думата. Всъщност смъртта настъпи вследствие на вътрешно чревно кръвотечение, типично усложнение при това заболяване: той припадна на улицата от внезапна и силна кръвозагуба.
Никой не разбра веднага какво се случва – хора падат по улиците по какви ли не причини в днешно време. Докато се опитваха да го свестят, докато се суетяха и търсеха помощ, безценното време изтече, а събитията поеха в посока, от която връщане вече нямаше.
