Невена Рилска не беше разпозната веднага – толкова много се беше променила и разхубавила. Към този етап от живота си тя вече притежаваше всичко, което обществото очаква от една реализирана жена на нейните години: впечатляваща външност, собствено жилище, чуждестранен автомобил и престижна служебна позиция. Единствено деца липсваха в подредения ѝ свят.
Щом я видя – вече я наричаха Мария Иванова – сърцето на Симеон Огнянов сякаш се скъса и пропадна надолу, някъде към корема, където, по всичко личеше, се беше скрила душата му.
Симеон стоеше до прозореца и наблюдаваше как съседката Невена прекосява двора по пътя си към университета. Те се познаваха от най-ранно детство, бяха израснали заедно и дори бяха в една група в детската градина.
В едно от онези утрини в забавачката момчето беше заето с изключително важна мисия – строеше къщичка от конструктор. Изведнъж усети удар в тила. Зад него стоеше Невена Рилска Капустина, въоръжена с детско пластмасово чукче, което издаваше дразнещ, кух звук.
Чукчето изквака силно и отскочи от къдравата глава на Симеон. Той завъртя пръст до слепоочието си – жест, който често беше виждал у дядо си – и попита лаконично:
— Какво искаш?
— Хайде да се женим, Огнянов! — заяви тя направо.
— Не ща. Ти се биеш — отвърна напълно логично той.
— Като се оженим, ще спра! — Невена вече проявяваше завидни умения в пазарлъка.
— Не! — отсече детето, убедено, че има напълно сериозни основания за отказ.
Ако беше малко по-голям, вероятно щеше да се позове на популярна песен, в която имаше всичко необходимо — дори сцена с паспорт пред службата по вписванията. Но възрастта му позволяваше само краткото „не“.
— Хайде де — проточи тя. — Ще си играем заедно. На мен ми е скучно, а мама и татко не ми купуват братче. Ти имаш ли?
„Колко е наивна“, помисли си момчето. „Нали братчета не се купуват, още по-малко за дядовци и баби.“
Неговите родители ги нямаше — бяха загинали преди три години в автомобилна катастрофа.
Баба и дядо живееха трудно. След смъртта на дъщеря си, майката на Симеон, дядо Красимир Витошки започна да посяга към алкохола. Понякога дори удряше баба Виолета Асенова, макар че бяха семейство. Значи, ако човек се ожени, има шанс да се превърне в такъв неприятен старец.
Изводът беше логичен и безпогрешен: бракът не си струва. Освен това нямаше да се налага да дели сладоледа и играчките си. Успокоен от правилността на решението си, Симеон продължи да довършва къщичката.
Когато беше трезвен, дядо Красимир беше съвсем различен — онзи човек, когото баба Виолета обичаше. Четеше приказки преди сън, водеше момчето на батутите и го учеше на букви. Всичко обаче се преобръщаше след първите глътки алкохол.
„Преди ядене — по една голяма!“ — обичаше да казва дядото, докато надигаше чашата, и точно от този момент нататък атмосферата в къщата започваше бавно, но сигурно да се променя.
