Невена Калинова с трясък отвори вратата на долния шкаф и извади оттам купчина стари, пожълтели от време и мазнина пластмасови кутии. Те се изсипаха една върху друга с глух шум – съдове, трупани с месеци, може би с години, сякаш никой никога не се беше сетил да ги прибере обратно при собствениците им.
— Точно тези — каза тя сухо, без да повишава тон. — Същите, които ми донесохте миналия път, за да ви сложа кюфтета за из път. И по-миналия. И още по-назад, преди година. Вземете си ценната пластмаса и си вървете. Гъската остава тук. Тя е моя. Изкарала съм си я.
Силвия Маркова стисна устни, изсумтя ядосано, почти като раздразнено животно, и без да каже повече нито дума, изхвърча към стълбището.
Вратата на апартамента се хлопна така силно, че от рафта в антрето полетя надолу порцеланова фигурка — овчарка, която Невена пазеше вече двайсет години, спомен от младостта си. Статуетката се разби на парчета. Главата се отчупи, издрънча по пода и се търкулна чак до крака на масата.
Апартаментът потъна в тишина.
Невена Калинова остана сама сред следите от разрухата. От подноса стърчеше оглозганият корпус на гъската — като скелет на праисторическо същество. Купата с „Оливие“ беше остъргана до последната грахова зрънце. По празничната покривка петната от сос приличаха на карта на изгубена битка.
По всички правила на сантименталните сериали тя трябваше да се разплаче. Да седне тежко на стола, да закрие лицето си с длани и да се самосъжалява — самотна, неразбрана, захвърлена.
Невена се заслуша в себе си.
Вместо очакваната тежест в гърдите, вместо онзи познат камък на обидата, някъде около слънчевия ѝ сплит започна да се надува нещо леко, трептящо, почти звънливо.
Беше усещане за свобода.
Неочаквана, опияняваща, отдавна забравена. Болката в гърба сякаш се изпари. Раменете ѝ сами се изправиха, без усилие.
Тя прекрачи през осколките от фигурката. „За късмет“, мина ѝ през ума, и по устните ѝ се появи усмивка — истинска, неподправена.
Невена се приближи до елхата. В най-дълбоката ѝ сянка, до бодливия ствол, лежеше още един пакет. Малък, непретенциозен, от плътна кафява хартия. Същият, който беше купила за себе си преди три дни, след дълго колебание и укори към самата себе си за разточителство и егоизъм.
Тогава си беше мислила: „По-добре да дам парите на децата, на тях са им по-нужни“, докато стоеше пред блестящата витрина. И все пак, подтикната от някакъв първичен инстинкт за самосъхранение, беше извадила картата и платила.
Тя внимателно отвори пакета.
Вътре имаше шал. Истински кашмир, в благороден цвят на буреносно небе. Нежен, лек като въздух, топъл като прегръдка. До него — флакон парфюм. Онези, истинските френски, със сложен шлейф от сандалово дърво и горчив портокал, които беше гледала с години, но всеки път заменяше с торби с продукти „за когато дойдат децата“.
Невена уви шала около врата си. Платът я стопли мигновено, по-добре от всяко одеяло. Капна малко парфюм върху китката си и пое дълбоко дъх.
Вече не миришеше на мазна гъска, на чужда пот и на стари обиди. Въздухът беше пропит с лукс. С достойнство. С грижа към самата себе си.
Тя си наля остатъка от скъпия коняк в чиста чаша. Пусна телевизора — вървеше стар, добър мюзикъл. Взе си сандвич с хайвер — последния, онзи, който никой не беше успял да изяде в суматохата.
Телефонът на масата изписука кратко, сякаш виновно.
Съобщение от Радослав Велизаров:
„Мамо, май малко прекали… Ние си тръгнахме на емоции. А сме гладни, вкъщи няма нищо, а магазините са затворени — празници все пак. Може ли да се върнем? Ще купим хляб от бензиностанцията. Мир?“
Невена се усмихна с ъгълчето на устата си. Ясно си ги представи — ядосани, гладни, объркани, седнали в студената кола насред празнично осветения град.
Тя бавно, с видимо удоволствие, написа отговора си, наслаждавайки се на всяка дума:
„Магазинът до вас работи до 23:00. Имате точно петнайсет минути, за да стигнете преди да затвори. Калкулатор вече си имате — бюджета ще си смятате сами. Приятен апетит. И честита Нова година, скъпи мои вече пораснали деца.“
Натисна решително „Изпрати“ и заключи екрана.
После отхапа от сандвича. Солените зрънца хайвер се пукнаха по езика ѝ. Никога храната не ѝ беше изглеждала толкова вкусна.
Навън отново затрещяха фойерверки, разкъсвайки тъмното небе с хиляди цветни светлини. Започваше новата година. И, изглежда, първата година от нейния истински, собствен живот.
Епилог
Сутринта на първи януари посрещна Невена Калинова с тишина. Не онази страшна, празна тишина на самотата, от която се беше страхувала преди, а спокойна, благословена тишина на покой.
На масата имаше немити чинии, но това изобщо не я притесни.
Тя оправи новия си кашмирен шал, застана пред огледалото и за първи път от много години не видя уморена „функция“ за обслужване на семейството, а красива жена, пред която тепърва има цял живот.
