Еуфорията се разпадна в нещо евтино и гротескно, като декор от треторазрядна пиеса.
Радослав Велизаров, Силвия Маркова и Цветелина Бургаска разкъсваха хартията с нетърпение, вглъбени в мига преди очакваната печалба, сякаш ловци, които вече усещат мириса на плячката.
В ръцете на Радослав попадна масивна, тежка кутия, очевидно от скъп алкохол. Плътният ѝ картон и внушителното тегло говореха за класа и размах. Цветелина пък държеше изящна кутийка от тъмно кадифе — точно от онези, в които обикновено се крият бижута от злато.
— Уау… — изпусна въздуха Радослав, премяташе кутията в дланите си. — Тежи сериозно! Мамо, какво е това? Да не си открила съкровище? Такова нещо не очаквах!
С едно рязко движение той отвори капака.
Усмивката му не изчезна внезапно. Тя бавно се свлече от лицето му — точно както се отлепва зле залепена плочка, която първо увисва, а после пада.
Вътре нямаше бутилка. Нямаше пачки с пари. Нямаше нищо бляскаво.
Имаше голям, сив, стар офисен калкулатор „Citizen“ и дълъг лист хартия формат А4, навит на руло — принтиран, с официален вид.
— Какво… какво е това? — Радослав вдигна очи към майка си. Погледът му беше объркан, почти уплашен. — Мамо, това някакъв номер ли е? Шега?
— Това е разчет, Радославе — отвърна Невена Калинова с напълно спокоен тон и отпи малка глътка шампанско. За първи път през вечерта тя наистина усети вкуса му — леден, остър, отрезвяващ. — Направих го още вчера в офиса.
Тя говореше бавно, отчетливо, сякаш диктуваше служебен доклад.
— Гъска, хайвер, скъп алкохол, три вида салати, мезета. Добавям и моя труд — по тарифа на главен готвач за два денонощия. Нощният труд и работата по празници, между другото, по Кодекса на труда се плащат двойно. Обща сума: тридесет и две хиляди лева.
Тя леко повдигна калкулатора с два пръста.
— Делим на четирима. От теб и Силвия — шестнадесет хиляди. А калкулаторът е подарък, за да ви е по-удобно да си смятате бюджета за почивките в Турция.
Стаята се изпълни с тишина. Не онази тържествена тишина, която предшества чудо, а тежка, задушна, звънтяща като в морга.
— Мамо… ти… ти сериозно ли? — гласът на Цветелина потрепери. Ръцете ѝ се разклащаха, докато отваряше своята кадифена кутийка.
Вътре имаше най-обикновена евтина пластмасова флашка и малко кафяво парче домакински сапун. Старият, натрапчиво миришещ сапун с релефен надпис „72%“.
— Това… това какво е?! — писна тя и захвърли сапуна, сякаш беше мъртва мишка.
— На флашката има подбрани обучителни видеа от интернет — обясни Невена със същия равен тон, като на лекция. — Папките са надписани: „Как се пуска пералня“, „Какво означават символите по етикетите на дрехите“ и специален бонус — „Как да сготвиш вечеря от нищо“.
Тя направи кратка пауза.
— А сапунът е за роклята ти. Хубавият прах за пране вече струва скъпо, а препаратите за петна — още повече. А аз, както разбрах точно днес в 21:00, съм спонсор на угощението, но не и вашата безплатна перачка.
Силвия Маркова започна да се облива в червени петна. Те се изкачваха от шията към безупречния ѝ грим, обезобразявайки красивото ѝ лице.
— Невена Калинова! Това… това си е чисто скъперничество! — изстреля тя, задъхана от възмущение. — Ние сме ви деца! Семейство! Как може да свеждате роднинските отношения до пари? Това е цинично!
— Цинично? — Невена бавно се изправи от стола.
Тя не повиши глас. Не удари по масата. Но начинът, по който изправи уморения си гръб, накара всички да почувстват неудобство, сякаш въздухът се втвърди. В очите ѝ нямаше и следа от майчина мекота — само студена, прозрачна яснота.
— Цинично е да дойдеш при майка си пенсионерка с празни ръце и торба мръсно пране.
Тя пристъпи към прозореца и с рязко движение дръпна пердето. Навън, в черното небе, избухваха цветни фойерверки. Някой друг празнуваше, смееше се, прегръщаше се.
— Вие сте зрели хора — каза тя, гледайки отражението си в тъмното стъкло. — Почти на трийсет. Работите, теглите кредити за джаджи, планирате скъпи курорти. Идвате тук и за една вечер изяждате месечния ми бюджет, без дори да се сетите да купите хляб. Не ми донесохте шоколад. Нито цвете. Нито картичка. Само претенции, амбиции и вашите проблеми.
Тя се обърна бавно към тях.
— Кранчето се затвори. Благотворителната акция приключи в момента, в който ти, Радославе, влезе с кални обувки върху чистия ми под, а ти, Цветелина, ми натъпка мръсните си дрехи в ръцете като на прислужница.
— Хайде да си ходим — изръмжа Радослав и с яд запрати калкулатора върху дивана. Лицето му беше изкривено от безсилна ярост. — Ясно е, че тук не ни искат. Силвия, тръгваме. Ще си повикаме такси.
— И да не забравите кутиите! — извика след тях Невена.
— Какви кутии? — Силвия се обърна с надежда, спирайки на прага. Инстинктът за потребление се оказа по-бърз от обидата. — С храна? С гъската? За утре?
— Не. Празните.
Невена се наведе към долния кухненски шкаф и протегна ръка, сякаш вече знаеше какво точно предстои да извади.
