Силвия Маркова сви нос с открито неодобрение и хвърли поглед към кухнята, сякаш въздухът там я обиждаше лично.
— Само да не сте прекалили с тежките подправки — подхвърли тя с изкуствена усмивка. — И салатите… надявам се да са без майонеза. Радослав и аз сме на много строга диета. Захарта е табу, мазнините — сведени до минимум. Напоследък много внимаваме за здравето си, нали разбираш.
Невена Калинова не каза нищо. Просто остави на шкафчето под огледалото торбата с мръсното пране, донесена от банята. Пакетът се килна, плъзна се бавно и с глухо тупване се стовари на пода. Никой от „децата“ дори не обърна глава. Те вече се придвижваха към трапезарията, водени от миризмата на печен гъсок, съсредоточени и настървени като хищници, надушили лесна плячка.
— Има майонеза — произнесе тя спокойно, към гърбовете им. — В „Оливие“-то, в херингата под шуба. В тортата има захар. А картофите са с масло.
След четвърт час в стаята се чуваше единствено звън на прибори и недвусмислено мляскане.
Същите тези хора, които преди малко говореха за „режим“ и „прочистване“, се нахвърлиха върху калоричните ястия с плашеща решителност. Радослав Велизаров си сипа за трети път пача, обилно я удави в люта горчица и доволно въздъхна. Силвия, напълно забравила вчерашните лекции за вредата от глутена и мазнините, мацаше червен хайвер върху дебела филия бял хляб, слой толкова плътен, че почти се ронеше. Цветелина Бургаска, без да спира да се оплаква от интригите в офиса и „токсичната среда“, късаше с ръце месо от печения гъсок, омазвайки пръстите си до лактите.
Невена седеше на челното място на масата. Пред нея — празна, непокътната чиния.
Гледаше ги внимателно, сякаш се опитваше да открие в тези доволни, лъскави лица следите от онези деца, които някога познаваше. Същите, за които нощем шиеше костюми на снежинки и зайчета, с които сричаше таблицата за умножение и заради които отказа възможността да се премести в столицата и да изгради обещаваща кариера — само за да бъде „наблизо и полезна“.
Но това, което виждаше сега, не бяха деца. Това бяха потребители.
Нахранени, самодоволни, напълно убедени, че им се полага. Че имат неоспоримо право върху нейното време, нейната енергия, нейните пари.
— Добър коняк, мамо — кимна одобрително Радослав, вдигайки бутилката срещу светлината на полилея. — Френски, а? Откъде го намери? Такъв струва поне седем хиляди… лева, сигурно. Клиент ли ти го подари?
— Годишна премия — отвърна кратко Невена и стисна салфетката под масата, докато кокалчетата ѝ побеляха.
— Е, това вече е новина! — оживи се синът ѝ, докато си доливаше в чашата. — Ние със Силвия точно планираме да отскочим до Турция за майските празници. Намерихме страхотен хотел — пет звезди, ол инклузив, всичко по най-висок стандарт. Сто и двадесет хиляди на човек. Скъпо е, ама си заслужава. Трябва човек да си лекува нервите — работата ми е ад, началникът е звяр.
— А аз си взех нов телефон — прекъсна го Цветелина, облизвайки мазната си устна. — На кредит, де, но камерата е нечовешка! Снимките стават като за списание. Мамче, подай ми още едно бутче, най-препеченото. И от онзи сос, боровинковия — невероятен е.
Невена безмълвно взе подноса и ѝ го подаде.
В съзнанието ѝ, като на служебния монитор, започнаха да се редят цифри.
Фермерски гъсок, поръчан месец по-рано — 3500 лв.
Червен хайвер, половин килограм, истински — 4500 лв.
Мезета, сирена, буженина — 6000 лв.
Алкохол — две бутилки коняк и вино — 10 000 лв.
Зеленчуци, плодове и продукти за три вида салати — 5000 лв.
Общо: почти тридесет хиляди лева. Цялата ѝ премия. Сумата, която бе заделила за ново зимно яке. Старото, купено преди пет години, вече пропускаше вятъра по спирките, а ципът се разтваряше при всяко по-дълбоко вдишване.
— Мамо, а подаръците? — Цветелина се пресегна към поредното парче торта, вече трето. — Нали каза, че си получила премия. Аз само леко намекнах за едни безжични слушалки… Белите, помниш ли? Моите вече не държат заряд.
— И за нас ще е по-добре в пари — добави Радослав, като избърса устата си и пусна салфетката небрежно върху колосаната покривка. — Малко не ни достигат за пътуването, някакви триста долара. Та да не се ограничаваме в нищо. Ти така или иначе никъде не ходиш, все си у дома — за какво са ти валута?
Невена бавно вдигна поглед. Очите ѝ станаха тежки и неподвижни, като бетонна плоча, готова да се срути.
Но никой не го забеляза. Те бяха прекалено заети — с храносмилането и с деленето на още неуловена плячка.
— Разбира се, мили мои — каза тя тихо. Гласът ѝ изненадващо прозвуча меко, почти гальовно. — Подаръците са под елхата. Там, в ъгъла. Красиви кутии. За всеки — отделно. Избирах ги с мисъл и внимание.
Децата подскочиха радостно. Столовете изскърцаха по паркета, а шумът от късаната опаковъчна хартия изпълни стаята — като мелодия на тяхната алчност. Това беше панаир на суетата, превърнал се в нелеп и жесток фарс, който само чакаше следващото си действие.
