Горещината от фурните я удряше право в лицето като сух, безмилостен порив, който изсмукваше влагата от кожата и караше очите ѝ да парят и сълзят.
Невена Калинова беше застинала до печката, впила длани в ръба на плота. Кръстът ѝ пулсираше с тъпа, протяжна болка, сякаш някой беше излял в него разтопен метал. Петдесет и две години — число, което напоследък усещаше не в ума, а в тялото си.
Две десетилетия професионален опит като главен счетоводител. Железни нерви, способност да подрежда цифрите дори когато всичко изглежда безнадеждно, и навикът винаги да държи гърба изправен, дори когато светът около нея се разпада.
Само че днес тялото отказваше да се подчини — раменете се свиваха, а стойката се пречупваше предателски.
Зад омазаното със стари пръски стъкло на фурната се печеше гъска. Плътният ѝ, наситен аромат, примесен с ухание на печени ябълки и канела, беше изпълнил кухнята, плъзнал се по коридора и сякаш се беше впил дори в косата на домакинята. Това ухание би трябвало да говори за празник. За топлина. За семейна близост. В този момент обаче предизвикваше само леко гадене и замайване от изтощение.
Два дни без почивка. Истински кулинарен маратон, за да изглежда трапезата богата, като от лъскава готварска книга.
Невена вдигна ръце към лицето си. Пръстите, свикнали бързо да прескачат по клавишите на калкулатора, сега бяха зачервени и подпухнали от врялата вода. На показалеца пулсираше пресен порез от рендето, а възглавничките на палеца още пареха от допира с горещата тава. Маникюрът, за който беше записана още преди седмица, остана само като отбелязване в календара — нямаше кога. Маринати, рязане, варене — всичко чакаше нея.
Стенният часовник тиктакаше равнодушно, отмервайки секундите. Стрелките вече се приближаваха към девет вечерта.
Изведнъж тишината в апартамента беше разкъсана от звънец. Остър, настойчив, продължителен. Не такъв, какъвто използват хора, които се притесняват да не смутят. Така звънят онези, които са убедени, че вратата трябва да се отвори веднага.
Невена Калинова набързо избърса ръце в престилката, несъзнателно приглади кичур, измъкнал се от прическата ѝ, и тръгна към антрето. Сърцето ѝ изведнъж прескочи. В гърдите ѝ трепна наивна, нелогична надежда: „Ами ако този път е различно?“.
Тя отвори.
На прага стояха те — тримата най-близки хора, които през последните години все повече ѝ напомняха на красиви, но студени манекени зад витрина на скъп магазин.
По-големият ѝ син, Радослав Велизаров — висок, снажен, с разкопчано кожено яке. Той дори не погледна майка си; очите му бяха залепени за екрана на телефона, по който пробягваха графики или новинарска лента.
До него нервно пристъпваше съпругата му Силвия Маркова — дребна, с безупречна прическа и палто, чиято цена се равняваше на половин година заплата на Невена. А до тях беше и по-малката — Цветелина Бургаска. Любимката. Детето, което винаги получаваше най-доброто.
Погледът на Невена, изострен от години навик, машинално огледа всички.
Ръцете им бяха заети. Само че не с празнични торби. Нямаше кутии с торта. Нито цветя.
В ръката на Радослав звънтяха ключовете за колата. Силвия стискаше миниатюрна дизайнерска чантичка, в която едва би се побрал паспорт. А Цветелина държеше голям, опънат до краен предел найлонов плик от близкия супермаркет.
„Поне Цвети се е сетила“, проблесна спасителна мисъл. „Може би плодове? Или онзи чай, който харесвам?“.
— Здрасти, мамо! — Цветелина влетя първа в антрето, обграждайки майка си със студен въздух и следа от скъп, остър парфюм. Тя целуна Невена по бузата, без дори да събуе ботушите си. — Ето, за теб е. Ще ме спасиш ли? Пералнята ми се развали, майсторът ще дойде чак след празниците, а вътре са бархетната ми рокля и бельото. На трети имам фирмено парти. Ще ги изпереш, нали? Ти така или иначе си си вкъщи, никъде не излизаш.
Невена Калинова прие плика по навик. Беше тежък и лепкав от влага. През тънкия найлон ясно се усещаше мръсната тъкан. От него не се носеше аромат на мандарини. Миришеше на застояло и на чужд, натрапен бит.
— А за масата? — гласът ѝ трепна и прозвуча глухо, сякаш идваше от дъното на кладенец. — Деца, аз си мислех… Може би поне шампанско? Или хляб да бяхте взели? Аз забравих, увлякох се…
Радослав най-сетне вдигна поглед от телефона. Намръщи се, докато събуваше скъпите кожени обувки и ги захвърляше небрежно върху чистото килимче.
— Айде, мамо, пак започваш — махна раздразнено с ръка и по чорапи се насочи към хола. — Три часа киснахме в задръствания. Целият град е полудял. А и при теб винаги хладилникът е пълен, защо да хвърляме пари? Нали идваме при майка, в родния дом, а не в ресторант с надценки. Тук всичко е домашно, истинско, с душа.
— Между другото, Невена Калинова — обади се снаха ѝ Силвия, като с видимо отвращение подуши въздуха към кухнята…
