Нито до него — нито в самолета, нито после под слънцето на плажа.
Тази мисъл я спря. За миг.
— Не съм сигурна — отвърна тя без заобикалки.
— Не си сигурна? — ръцете му се вдигнаха рязко. — Двайсет и пет години заедно, две деца — и пак не знаеш?
Децата се появиха в разговора навреме, сякаш като аргумент. Макар че отдавна не бяха деца. Дъщерята живееше далеч, работеше в банка и рядко се прибираше извън празници. Синът се беше установил в столицата и пишеше код, затворен в собствения си свят. Обаждаха се от време на време, идваха по задължение. С баща си се гордееха — умен, пробивен, успял. Майка им беше част от фона. Постоянна. Неподвижна. Като мебел, която никой не забелязва, защото винаги е там.
— Значи е заради снощи? — изведнъж реши, че е разгадал всичко. — Заради речта, нали?
— Каква връзка има речта? — гласът ѝ остана равен.
— Видях те — настоя той и кимаше, сякаш доказваше теза. — Обиди се, че не те споменах.
— Не съм се обидила — отвърна спокойно Ралица Богданова.
— Е, ясно — издиша той с облекчение. — Добре. Извинявай. Бях напрегнат. Просто… пропуснах. Не беше нарочно.
Ето го. Извинението. Признанието, че е „пропуснал“. Сега по сценарий тя трябваше да приеме, да преглътне и да отиде да стяга багажа.
— Въпреки това няма да тръгна — каза тихо тя.
Лицето му пламна, после с рязко движение бутна стола. Той се блъсна в стената и се строполи. Ралица трепна от шума.
— Тогава ми обясни какво става! — избухна той. — Какво искаш от мен? Какво още трябва да направя?!
Тя замълча. А и как да го обясни? Да престане да я възприема като функция. Да започне да я вижда. Да казва „благодаря“ не само по юбилеи, а всеки ден — за кафето, за изгладените ризи, за самото ѝ присъствие.
Но това не се преподава. Или го имаш, или не.
— Време е да тръгваш — каза тя. — Полетът е скоро.
— Без теб няма да летя.
— Ще летиш.
Той я гледа дълго, търсеше пукнатина — обичайното колебание, страха. Обикновено го намираше. Винаги отстъпваше: страх я беше от кавги, от самота, от живот без него.
Сега — нищо.
— Добре — произнесе студено. — Както искаш. Ще останеш сама и ще съжаляваш. Ти без мен нищо не можеш.
Не беше вярно. И двамата го знаеха. Всъщност той без нея не се оправяше дори със собствените си вещи.
— Хапчетата са в горното чекмедже — каза Ралица. — Паспортът е в сейфа. Кода го помниш.
Той не отвърна. Затвори се в спалнята. Чуваше се как хвърля дрехи, псува, звъни по телефона. Вероятно се оплакваше. Обясняваше колко неблагодарна е.
Нека.
Два часа по-късно си тръгна. Без сбогом. Вратата се хлопна така, че стените потрепериха. После — такси, затварящ се багажник. И тишина.
Ралица постоя още малко до прозореца. Колата изчезна зад ъгъла. Той си беше заминал.
Усещането беше необичайно. Нито радост, нито облекчение. Само тишина. И странното очакване, че всеки момент ще се върне и пак ще започне да изисква.
Тя си направи още чай и набра Зорница Лъвова.
— Здравей — каза Ралица. — Видях излъчването снощи.
— Да… — отвърна предпазливо Зорница. — Как си?
— Не заминах с него. Останах.
— Сериозно? — настъпи кратка пауза. — Истина ли говориш?
— Да.
— Ралица… толкова се радвам за теб.
Ралица се усмихна. Не беше сигурна дали самата тя се радва. Но вътре в нея беше спокойно.
