Той твърдеше, че го е заслужил. Повтаряше го като мантра — бил напълно изцеден, имал нужда да се откъсне от всичко, да си „рестартира системата“.
Ралица също беше на предела.
Не просто уморена — изтощена до костите. Толкова, че понякога ѝ се искаше да легне и повече да не става. Последните три месеца бяха погълнати от организацията на юбилея. Преди това — още половин година напрежение около назначението, дребни и едри интриги, непрекъснати разговори, срещи без край. А ако погледнеше още по-назад — цели двадесет и пет години обслужване на чуждия живот, на чуждите амбиции.
Чайникът изсвири. Ралица сипа гореща вода в чашата, пусна пакетчето чай и обви порцелана с двете си длани. Пръстите ѝ бяха ледени — винаги бяха такива, откакто се помнеше.
Телефонът ѝ примигна. Съобщение от Зорница Лъвова — приятелка още от студентските години. Запознаха се в първи курс, седяха на един чин, заедно зубреха за изпити, заедно плакаха за първите провалени любови. После Ралица се омъжи за Преслав Витошки — и без да усети как, времето за приятелства започна да се топи.
Зорница беше писала:
„Как си? Вчера гледах предаването. Обади се, когато можеш.“
Какво предаване? Ралица дори не подозираше, че има излъчване. Вероятно някой от гостите беше пуснал пряка връзка в мрежите — напоследък това беше напълно нормално. Значи Зорница е видяла речта, аплодисментите. И начина, по който Преслав благодари на всички… без да спомене съпругата си.
Ралица не отговори. Какво да напише? Че всичко е наред? Не беше. А Зорница и без това знаеше. Колко пъти ѝ беше казвала: „Събуди се, погледни как живееш, какво причиняваш на себе си.“
А Ралица винаги отмахваше: ти не го разбираш, той е учен, има нужда от стабилен гръб; като защити — всичко ще се промени.
Той защити. После още веднъж. Стана професор. А сега — директор на голяма институция.
И нищо не се беше променило.
От кабинета се чу шум — Преслав се размърда. Прокашля се, изруга тихо. Всеки момент щеше да влезе в кухнята, да поиска кафе. После да попита къде е куфарът, дали е приготвила багажа. Да напомни, че след три часа трябва да тръгват и да се зачуди защо тя още не е готова.
Ралица допи чая си, остави чашата в мивката и изведнъж ясно осъзна: тя не иска да ходи никъде.
С години мечтаеше за океана — бял пясък, топла вода, шезлонг и пълно безделие. А сега това желание беше изчезнало. Защото знаеше — няма да е почивка. Щеше да е същата служба, само на друг континент.
Тя щеше да следи да не изгори на слънцето. Да му напомня за хапчетата за кръвно. Да поръчва храна, защото той не говори езика. Да организира всичко — защото сам не може.
Преслав влезе в кухнята. Смачкан, разрошен, с разкопчана риза. Загледа я с мътен, още сънен поглед.
— Кафе — промърмори той. Не като въпрос. Като заповед.
Ралица не помръдна.
— Кафе — повтори по-рязко. — Какво, не ме ли чуваш? И хапчето за глава.
Тя го гледаше и си мислеше: така ще бъде винаги. До самия край. Той ще иска — тя ще изпълнява. Той ще получава отличия, тя ще стои в сянка с поднос в ръце. Той ще благодари на всички, освен на нея — защото тя е като въздуха. Като водата от чешмата. Кой благодари на водата?
— Ралица, чуваш ли ме? — гласът му се повиши. — Какво ти става? Защо стоиш като статуя?
— Няма да пътувам — каза тя тихо.
Отначало той изобщо не разбра смисъла на думите ѝ.
