Вчера беше отбелязан юбилеят на Преслав Витошки. Петдесет години. Около сто поканени. Заведение, което Ралица Богданова избираше близо три месеца, сравнявайки зали, светлина и акустика. Меню, което преглежда и пренарежда не по-малко от осем пъти. И разпределението по масите — истински пъзел, над който си блъскаше главата цяла седмица, само и само академик Христо Радославов да не се окаже до професор Тихомир Рилски, защото след скандала с онзи научен грант двамата не можеха да се понасят.
Ралица се надигна в леглото и погледът ѝ попадна върху празната половина до нея. Преслав така и не се беше върнал. Вероятно беше задрямал в кабинета, прегърбен над документи. А може и изобщо да не е лягал — да е стоял буден, да е отпивал от коняка и да е преживявал отново вчерашния триумф.
А триумфът беше безспорен. Вдъхновени речи, тостове, разплаканият му бивш научен ръководител, който уверяваше всички, че винаги е вярвал в това момче. Бурни аплодисменти в мига, когато обявиха назначението му за директор на института. Цветя — толкова много, че се наложи да ги извозят с отделен автомобил.
Тя стана, наметна халата си и тръгна към кухнята.
Преслав беше точно там, където очакваше — в кабинета, седнал зад бюрото, с лице почти допряно до лаптопа. Дишаше тежко. От него се носеше мирис на скъп коняк и пури — онези, които обикновено си забраняваше.
Ралица остана на прага и се загледа в гърба му, в смачканото сако. Двадесет и пет години. Цели четвърт век тя гледаше този гръб. Първо — когато пишеше дисертацията си. После — докторската. Когато прекарваше нощи над статии. Когато репетираше онази лекция, след която най-сетне го забелязаха.
Двадесет и пет години тя му вареше кафе, изглаждаше ризите му, следеше да не пропуска хранения. Двадесет и пет години поемаше целия бит, за да може той да мисли единствено за науката. Плащаше сметки, викаше майстори, уговаряше уроци за децата, ходеше на родителски срещи. Помнеше рождените дни на неговите колеги и купуваше подаръци от името и на двамата. Поправяше текстовете му — пунктуацията винаги беше слабата страна на Преслав.
А вчера, когато излезе да произнесе благодарственото си слово и залата притихна, взирайки се в новия директор, той изрази признателност към всички. Към наставника си. Към колегите. Към майка си, която го е отгледала сама. Към факултета, дал му старт.
Към всички — освен към нея.
Ралица ясно си спомняше как стоеше до стената с поднос канапета. Беше го взела от сервитьора, защото забеляза, че на Христо Радославов не му е останало нищо за хапване. Тя винаги забелязваше подобни неща. Това беше нейната функция — да види навреме и да поправи, преди някой друг да осъзнае проблема.
И така остана, замръзнала с този нелеп поднос, докато стотината гости аплодираха съпруга ѝ. Той се усмихваше към залата, очите му светеха от щастие. А тя отново се стопи в периферията. Както винаги.
По-късно сервитьорът се приближи и внимателно пое подноса от ръцете ѝ.
Вероятно беше стояла прекалено дълго. Вероятно лицето ѝ изглеждаше странно. Момчето я погледна с неясно изражение — смесица от съжаление и разбиране. Някъде на двайсет, работещ по банкети. Какво ли можеше да разбира той.
Ралица се върна в кухнята и сложи чайника.
Навън се стелеше сиво ноемврийско утро. След четири часа трябваше да тръгнат към летището. Преслав беше планирал отпуск — две седмици край океана, защото смяташе, че напълно го е заслужил и че това пътуване ще бъде наградата след дългите години напрежение.
