Жулиета постави чинията по-рязко, отколкото възнамеряваше, и сухият звук прекъсна думите му.
— Този апартамент… Благой си го изработи сам, тухла по тухла. Нямам право просто да го превърна в пари. Това не е актив, а спомен — и съвестта ми няма да го понесе.
Захари спря да човърка храната си и вдигна поглед към двамата. Мартин Валентинов само повдигна рамене, замълча и се обърна към прозореца, сякаш разговорът вече не го засягаше.
В неделя кухнята беше изпълнена с аромат на печено пиле и картофи. Жулиета вадеше салфетки от чекмеджето, когато на прага се появи Цветелина Пловдивска. Свекървата беше пременена — с нова жилетка и прилежно подредена коса, сякаш идваше на празник, а не на обикновен семеен обяд.
Цветелина пристъпи навътре, седна близо до масата и я изгледа леко встрани, с онзи особен поглед, който сякаш търсеше пролука направо към душата ѝ.
— Жулиета, знаеш какъв е синът ми — мек човек, всичко прави за семейството. Можеш да проявиш разбиране. Спомените се носят в сърцето, а стените… те са просто стени.
Жулиета не вдигна очи. Само избута тенджерата по-далеч от себе си.
— Не искам да ме убеждавате.
Цветелина остана още миг, явно търсеше други думи, но когато не намери подходящите, стана и си тръгна, без да постигне нищо.
На следващата вечер Жулиета се срещна с майка си в парка. По клоните гълъбите шумно пърхаха, а земята беше покрита с жълти листа. Лидия Пиринки, увита в дебел шал и с торбичка ябълки в ръце, трошеше хляб и го хвърляше на птиците.
— Права си, дъще — каза тя спокойно. — Не го продавай. Апартаментът е твой и така трябва да остане. Не се страхувай, че ще ги обидиш.
Жулиета седна до нея и стисна пръсти върху студената пейка.
— Те вече са решили всичко вместо мен. Чувствам се като пречка, не като човек.
Майка ѝ сви рамене и я погледна право в очите.
— Тогава не бъди пречка. Бъди себе си.
Когато се прибраха, Жулиета се изкачваше по стълбите бавно, усещайки как умората се стича към върховете на пръстите ѝ. В апартамента беше необичайно тихо — дори часовникът тиктакаше глухо, сякаш заглушен.
Тя спря в коридора и се заслуша. Зад стената Захари шумолеше в стаята си, а от кухнята се чуваше гласът на Мартин, който говореше по телефона. В гърдите ѝ се беше настанила тежка, лепкава празнота, като че ли между нея и останалата част от дома беше израснала невидима преграда.
Жулиета затвори безшумно вратата след себе си и се плъзна по коридора, внимавайки да не закачи пухеното яке на закачалката. Апартаментът дишаше с непривична тишина — дори хладилникът бучеше приглушено, сякаш се страхуваше да наруши новия, крехък ред. Тя спря пред огледалото в антрето, свали обеците си, прибра ги в кутийката и пое дълбоко дъх. Мирисът на дома беше примесен с нещо остро, тревожно.
Под душа стоя дълго, опитвайки се да отмие не толкова уличния прах, колкото усещането, че отново е останала встрани от нечий живот. Когато излезе, облечена в халат, се вслуша — от кухнята идваше гласът на Мартин, приглушен и напрегнат. Говореше делово, с интонация, каквато хората използват, когато обсъждат пари или сериозни решения с непознати. Захари мина на пръсти по коридора, спря до вратата, прислуша се за миг към баща си и после тихо се шмугна в стаята си.
Жулиета седна мълчаливо в хола и се отпусна в креслото. Чуваше как Мартин казва:
— Да, всичко е както преди. Не, нищо не се е променило. Ще се обадя утре… да, мисля, че оглед може да стане по всяко време. Нека дойде да оцени.
Гласът му беше тих, но всяка дума сякаш преминаваше през стените и стигаше право до нея. Тя стисна ръката си в юмрук и усети хладината на пръстена.
Когато той влезе в стаята, тишината стана още по-плътна.
— С кого говореше? — попита тя.
Мартин я погледна и седна на облегалката на дивана.
— С брокер. Просто да разбера колко би струвал… Нали не е грях човек да се поинтересува?
— За мен е. Напълно съм против всичко това — каза Жулиета спокойно, макар отвътре да трепереше.
Той отново повдигна рамене и се върна в кухнята, като тресна вратата на шкафа.
По-късно, когато Жулиета гладеше ризата на Захари за следващия ден, момчето се появи на прага, опряно несигурно на рамката.
— Мамо, ако наистина се преместим… ще имам ли собствена стая?
Тя приглади яката, без да се обръща.
— А ти искаш ли да се местим?
Захари се поколеба, разтърка килима с бос крак и после вдигна глава.
— Татко казва, че там ще е по-добре за всички. И за баба, и за теб.
Жулиета остави ютията на поставката и въздъхна.
— За мен е важно ти да се чувстваш у дома. Понякога обаче… не всичко се решава със стени.
Той кимна мълчаливо, мачкайки края на тениската си.
На вечеря Мартин не я поглеждаше — ядеше набързо и отговаряше кратко. Захари се опитваше да подеме разговор, но думите му увисваха и се късаха като тънка нишка.
След като прибра съдовете и изми мивката, Жулиета спря до прозореца. Навън ръмеше, редки капки потракваха по перваза, а в кухнята се смесваха миризмите на картофи и мляко, докато тишината постепенно изпълваше всяко ъгълче на дома.
