— Ако само можеше да видиш, Жулиета Балканска, колко хубаво стана всичко! — Преслав Пиринки се разсмя гръмко, удряйки се по коляното, а Галина Любомирова му хвърли мек, леко извинителен поглед, сякаш се оправдаваше за неговия неукротим ентусиазъм.
Жулиета беше застанала до кухненската маса и сръчно събираше трохите в дланта си, без да иска, вслушвайки се във всяка дума. В хола, върху стария им, леко провиснал диван, Преслав — братът на съпруга ѝ — се люлееше напред-назад, говореше оживено и размахваше ръце, сякаш разказът му се нуждаеше от движение.
— Най-сетне приключихме с всичко. Къщата вече е точно такава, каквато си я представяхме! Да, теглим ипотека — без нея няма как, — но си струва. Продадохме тристайния апартамент, родителите помогнаха малко, но най-важното е, че вече всичко е наше. Просторно е, няма съседи над главата ни, децата имат свобода, а кучето направо сияе!
Галина огледа стаята с бавен поглед и за миг се спря върху Жулиета.
— Понякога още не мога да повярвам — добави тя тихо. — Лягам си вечер и слушам тишината. Няма тропане, няма бормашини, няма чужди караници зад стената.
Мартин Валентинов, настанен удобно в креслото, кимна в знак на съгласие.
— Ей това е живот — подхвърли той с лека усмивка. — А ние… в нашия двустаен апартамент сме като в консерва.
Жулиета взе празната чаша от масата, преструвайки се, че е напълно погълната от това. Преслав улови погледа ѝ.
— Между другото, нали вашият апартамент е на твое име? — попита той уж между другото. — Не сте ли мислили и вие да направите крачката? Как ти се струва, Жулиета?
Галина се усмихна предпазливо. Жулиета се обърна към мивката и пусна вътре приборите.
— Засега не сме го обсъждали — отвърна тя почти шепнешком.
В хола настъпи кратка пауза. Преслав повдигна вежди, но не настоя. Мартин си наля още чай и хвърли поглед към съпругата си.
— Да, ще помислим… някой ден — каза той несигурно и темата постепенно заглъхна.
По-късно, докато изпращаха гостите, Галина обличаше якето на Захари Овчар и му шепнеше колко прекрасно е, че в двора може да се пуска хвърчило. Преслав потупа Мартин по рамото:
— Като решите, обади се. Имам добри контакти, ще помогна със съвети за строежа.
Жулиета стоеше леко настрани, смачкала кухненската кърпа в ръцете си, сякаш не смееше да пристъпи към онова уверено, мъжко бъдеще, за което говореха. Когато входната врата се затвори след гостите, в апартамента се настани плътна, глуха тишина.
Тя започна да проветрява стаите, събирайки салфетките и останалите трохи от бисквити. Мартин влезе в кухнята, почесвайки се по тила.
— Слушай… — започна той колебливо. — Ако продадем твоя апартамент, ще можем да си позволим къща. Сериозно го обмислям. Виж как се оправиха Преслав и Галина. Майка ми може да живее с нас, въздухът ще ѝ се отрази добре. А и за Захари ще е простор…
Жулиета бавно избърса плота и се обърна към него, притискайки кърпата до гърдите си.
— Този апартамент е от Благой Странджански, бащата на Захари. Той го изгради с труда си. Не мога просто да се разделя с него — каза тя твърдо, без да повишава тон.
Мартин я гледа няколко секунди мълчаливо, после само сви рамене.
— Добре… просто идея беше.
На следващия ден Жулиета излезе за покупки. Лавираше умело между количките, подреждайки наум какво да приготви за вечеря, когато телефонът ѝ завибрира.
— Жулиета, здравей — чу гласа на Цветелина Пловдивска, свекърва ѝ. — Мислех си… може би наистина трябва да погледнете за къща. Аз вече не съм млада, сърцето ме мъчи, лекарите ми препоръчват спокойствие. В града ми е тежко, а в къща ще е по-добре и за вас, и за мен. Помислете, мила.
Жулиета се притисна до рафта, закривайки ухото си от шума наоколо.
— Още не сме решили — отвърна тя уморено. — Ще говорим с Мартин.
— Разбира се, не бързайте. Просто го обмислете.
След като затвори, Жулиета забеляза, че стиска кутията с яйца толкова силно, че почти ги счупи. Значи вече беше разказал и на майка си…
Вечерта у дома тя гладеше ризата на сина си. Меката светлина на лампата падаше върху плата, а ютията тихо съскаше. Захари, бос и по фланелка, влетя в стаята и застана срещу нея.
— Мамо, ако баба се премести при нас, наистина ли ще ѝ е по-леко? Тя е вече възрастна — попита той, дърпайки края на тениската си.
Жулиета повдигна леко вежди, без да вдига поглед.
— Кой ти каза това?
— Татко и баба.
Той погледна към прозореца и замълча за миг.
— А ако се преместим в къща… ще можем ли да имаме куче?
Жулиета остави ютията, но не отговори.
— Помисли, добре? — каза Захари, спирайки се на вратата.
Тя кимна разсеяно.
На вечеря Мартин отново подхвана темата, сякаш я споменаваше за първи път.
— Пресметнах — ако продадем твоя апартамент, ще стигнат парите за първоначалната вноска. Ще изберем място наблизо, Захари няма да сменя училище. Майка ми може да дойде при нас по-късно, когато остарее съвсем. А твоята майка и без това рядко ни гостува…
Жулиета постави чинията на масата с лек, сух звук, прекъсвайки го.
