…на безразличието, което сам беше допуснал.
Тези „глупави картинки“, смешните анимации и наивните картички всъщност бяха нейният начин да обича. Нейният тих шепот: „Тук съм. Дишам. Мисля за теб.“ Така Светлана Яворова даваше знак, че е жива и будна, че връзката между тях още пулсира. Това беше нейният дигитален сърдечен ритъм.
А Данаил Лъвов го беше заглушил със собствените си думи и с умората си.
Ако ѝ се беше случило нещо внезапно, той нямаше да разбере. Защото сам ѝ беше отнел правото да напомня за себе си, да подава онези дребни сигнали, че денят е започнал.
Край.
Неделята Данаил прекара у дома. Поправи протеклия покрив на навеса, настрои отново безжичния интернет и накрая излезе до магазина. Върна се с нов телефон за майка си – с едър шрифт и големи бутони, за да не се взира напрегнато в екрана.
— Мамо — каза той преди да тръгне. — Пращай.
— Какво да пращам, сине? — погледна го тя озадачено.
— Всичко. Кучета, картички, какво е времето, рецепти за баница. Всеки ден. Без пропуск. Сутрин задължително. Трябва да знам, че имам от теб „добро утро“. За мен това е… жизнено важно. Доказателство, че си тук.
На път към града телефонът му завибрира.
Viber. Майка му.
На екрана — закръглен сив котарак с шапка, държащ кошница с ябълки. Отдолу: „Лек път, миличък!“.
Данаил се усмихна истински. За пръв път от месеци.
Пусна гласово съобщение:
— Благодаря ти, мамо. Котаракът е страхотен. Като пристигна, ще ти се обадя.
Поуката беше ясна: настойчивите съобщения от родителите не са шум и досада. Те са последната нишка, която ги свързва със свят, в който вече рядко имат място. Не я късайте. Идва ден, в който телефонът ще замлъкне завинаги, а вие бихте дали всичко за една глупава картичка с надпис „Добро утро“ — но вече няма да има кой да я изпрати.
