Данаил дръпна входната врата с всички сили. Не помръдна — заключена отвътре.
— Мамо! Мамо, отвори! — гласът му се пречупи в тишината.
Без да мисли повече, той разби прозореца на верандата. Стъклото се разпиля, поряза дланите му, но болката изобщо не достигна до съзнанието му. Провря се вътре, задъхан, с пулс в ушите.
В къщата цареше гробна тишина. Единственият звук бяха сухите щракания на стенния часовник, които отмерваха секундите безмилостно.
В стаята, върху старата кушетка, лежеше майка му. Беше облечена в онзи износен домашен халат, който носеше с години.
Тя спеше.
Данаил се хвърли към нея, хвана я за китката, сякаш се страхуваше, че ще се разпадне под пръстите му.
Кожата беше топла.
Светлана Яворова отвори очи. Погледът ѝ беше замъглен и изплашен.
— Данаилчо? Какво става? Защо си тук по това време? Нещо лошо ли се е случило?
Той се свлече на колене до кушетката и притисна чело в коленете ѝ. Цялото му тяло трепереше неконтролируемо.
— Мамо… защо не ми отговаряше? Защо изчезна? Защо не влизаше онлайн?
Тя го погали по косата с несигурни движения.
— Нали ти сам ми каза… да не пиша. Помислих, че те разсейвам. А телефонът… май се беше изтощил. Прибрах го в шкафа и не го пипах. Реших, че имаш важни неща, не исках да ти тежа.
Данаил запали лампата.
В шкафа лежеше смартфонът — напълно изключен.
До него имаше ученическа тетрадка. Той я взе и я отвори.
Оказа се дневник на неизреченото.
Майка му беше записвала там всичко, което искаше да му напише, но не се беше осмелила.
„Сряда. Данаилчо, дъждът спря. Спомних си как ходехме за гъби, когато беше ученик. Падна в една локва и се смееше от сърце. Обичам те.“
„Четвъртък. Захарта пак се вдигна. Взех си лекарствата. Няма да те тревожа, знам колко си зает. Само да знаеш — гордея се с теб.“
„Петък. Сънувах баща ти. Помоли ме да ти кажа да се пазиш.“
Данаил четеше редовете, изписани с треперещ почерк, и усещаше как твърдата обвивка, която години наред беше градил около себе си, започва бавно и болезнено да се разпада отвътре, оставяйки след себе си тежка, неизбежна вина.
