„МАМО, СТИГА ВЕЧЕ С ТЕЗИ КАРТИЧКИ! „ДОБРО УТРО“, „ХУБАВ ДЕН“… ТЕЛЕФОНЪТ МИ ЗАБИВА ОТ ТЯХ! ПИШИ САМО АКО ИМА НЕЩО КОНКРЕТНО. ИЛИ ИЗОБЩО НЕ ПИШИ, АКО НЯМАШ КАКВО ДА КАЖЕШ! НА РАБОТА СЪМ, НЯМАМ ВРЕМЕ ЗА СТИХЧЕТА ЗА КУЧЕНЦА!“
Данаил Лъвов с раздразнение запрати смартфона върху дивана. Дисплеят още светеше и показваше пъстра картичка с плюшено мече и надпис: „Нека усмивката не слиза от лицето ти!“.
Той беше на трийсет и шест години и оглавяваше отдел в голяма консултантска компания. Дните му минаваха в срещи, презентации, отчети и непрекъснат поток от информация, който не оставяше място за нищо излишно.
Майка му, Светлана Яворова, живееше в малко градче на около двеста и петдесет километра разстояние. Преди осем месеца тя се научи да работи с Viber, след като Данаил ѝ подари стария си смартфон.
Оттогава ежедневието му се превърна в истинско изпитание от анимирани картинки.
Всяка сутрин започваше с размазани „цветенца“, а всяка вечер завършваше със задължителното „лека нощ, дечица“.
Първоначално той отговаряше учтиво с емотикони. После започна да пропуска съобщенията. А днес просто преля чашата.
Светлана Яворова прочете написаното от сина си.
„Да не пишеш изобщо, ако няма какво да кажеш.“
Тя се загледа през прозореца. Навън ситен ноемврийски дъжд мокреше улицата. Какво всъщност имаше да му разказва?
Че кучето Дружок пак е избягало при съседите?
Че съседката Пенка Валентинова отново се е скарала с продавачката в магазина?
Че захарта ѝ сутринта е скочила до дванайсет?
Нима това би било интересно за син, който „гради бизнес стратегии“?
Светлана въздъхна тихо и замълча, усещайки как в нея се надига колебание дали изобщо да посяга към телефона си.
