– Инжекции да слагаш. Научи се. И ти можеш да се научиш.
– Габриела, ти нормална ли си? – изстреля Радослав, сякаш не вярваше на ушите си.
– Напълно – отвърна тя с лека усмивка. – Просто най-сетне се върнах при себе си.
Той я гледаше втренчено, сякаш пред него стоеше непозната. Спокойната, уверена жена нямаше нищо общо с онази тиха и винаги отстъпваща Габриела, която познаваше години наред.
– Значи… вече не ме обичаш? – попита объркано.
– Обичам те – каза тя искрено. – Но вече не за сметка на себе си. Научих се да обичам и мен.
Месец по-късно Габриела пусна молба за отпуск.
– Габи – подхвана Радослав една сутрин на закуска, – сега ли е моментът? В работата ми е ад. По-добре си остани вкъщи.
– Късно е. Вече си купих почивка.
– Почивка? Къде пък?
– В санаториум. На Черно море. Десет дни.
– Сама?! – гласът му трепна.
– Сама.
– Това не е редно! Жените не правят такива неща!
– Правят – усмихна се тя спокойно. – Проверих лично.
В санаториума за пръв път от три десетилетия се събуди без аларма. Морето шумеше зад прозореца, а тишината не я плашеше.
Телефонът ѝ лежеше изключен на нощното шкафче.
На закуска я чакаше богата шведска маса. Тя си взе кроасан с конфитюр – нещо, което у дома никога не си позволяваше.
На съседната маса седеше жена на нейната възраст с книга в ръка.
– Хубава ли е? – попита Габриела.
– Много – усмихна се непознатата. – За жена, която на четиридесет и пет решава да обърне живота си.
– Успява ли?
– Още чета. Но усещам, че да.
След закуска Габриела слезе на плажа, отпусна се на шезлонга и затвори очи.
„А ако просто… не се върна?“
Мисълта беше едновременно плашеща и примамлива.
Разбира се, че щеше да се върне. Имаше работа, дом, подреден живот. Но вече знаеше, че изборът е неин. И че може да постъпи различно, ако пожелае.
Когато се прибра, беше с бронзов загар и нова прическа.
– Ето те! – зарадва се Радослав. – Липсваше ми.
Прегърна я. Тя не се дръпна, но и не се сгуши, както преди.
– Как си? – попита тя.
– Горе-долу. Отслабнах. Все на сандвичи карах.
– А да си сготвиш супа не опита ли?
– Аз ли супа ще варя?!
– Точно така, както аз се учех преди тридесет години. С рецепта.
Тя влезе в кухнята. Мивката преливаше от мръсни чинии, а по масата бяха нахвърляни опаковки от готова храна.
– Радослав – каза тихо, – утре съм на работа. А вдругиден – на йога. Всяка седмица, в четвъртък.
– Ама…
– Няма „ама“. Това е моето време.
Той я гледаше и усещаше, че промяната е окончателна. Тази жена вече нямаше да тича при първото повикване.
– А вечерята? – попита несигурно.
– Ще я направим заедно. Или ще се редуваме. Като зрели хора.
Габриела си наля чай и го погледна право в очите.
– Е, какво решаваш? Ще се учим ли? Или ще продължим с полуфабрикатите?
Радослав въздъхна тежко.
– Да се учим.
– Добре – кимна тя. – Започваме с борш. А после… ще видим.
Ще видим какво още ще се промени в новия ѝ живот. В живота, в който тя намери сили да си каже:
„И аз имам право на щастие.“
И се оказа, че това е самата истина.
