Габриела Костова остави чинията и се облегна за миг на стола. В ума ѝ отекваха думите му: „Стига си обикаляла по конференции.“ Някога беше мечтала да стане лекар. Беше кандидатствала медицина, приета беше. После срещна Радослав Борисов, влюби се, ожениха се.
„За какво ти е да си лекар?“ – убеждаваше я тогава той. – „Медицинска сестра също е уважавана професия. А и ще смогваш с домакинството.“
И тя се съгласи. Без шум, без спор.
На следващия ден Любка Живкова се върна от конференция сияеща, пълна с енергия.
– Габи, знаеш ли, че в поликлиниката наблизо правят йога за медицинския персонал? – каза развълнувано. – Безплатно, вечер след работа!
– Йога? – учуди се Габриела.
– Да! Много помагало срещу напрежението. Ела с мен.
Габриела взе цветната листовка. „Йога за душата. Намерете вътрешния си баланс.“
– Не знам…
– Айде де – хвана я под ръка Любка. – Само веднъж. Какво губим?
И тя отиде. Не от смелост, а от умора – беше ѝ писнало непрекъснато да обяснява защо не може, защо няма време, защо все отлага.
В залата имаше около петнайсет жени. Постилаха постелки, говореха тихо. Инструкторката – млада жена със спокоен глас – ги помоли да легнат и да затворят очи.
– Усетете тялото си. Чуйте дъха си.
За първи път от години Габриела наистина усети себе си: натежалите рамене, схванатия врат, стиснатата челюст. И за първи път от толкова време – тишина в мислите.
– Хареса ли ти? – попита Любка след часа.
– Много.
– В четвъртък пак ли сме тук?
– Ще дойда.
У дома я посрещна намръщеният Радослав.
– Къде се загуби? Половин час те чакам за вечеря!
– Бях на йога.
– На йога? – изсмя се презрително. – На твоите години? Полудя ли?
Две седмици тя ходеше тайно. Казваше, че се бави в работата. И всеки четвъртък се чувстваше жива.
После дойде онова обаждане.
Габриела стоеше в поза „дърво“, съсредоточена в равновесието си, когато телефонът иззвъня.
– Не отговаряйте – каза инструкторката. – Това е вашето време.
Но се включи гласовата поща:
– Къде си?! Родителите ми дойдоха без предупреждение, а вечеря няма! Веднага се прибирай! – крещеше Радослав.
Всички се обърнаха. Габриела пламна от срам.
– Може да върнете обаждането по-късно – прошепна инструкторката.
На екрана светеха още пет пропуснати повиквания. И тогава нещо в нея се прекърши.
– Не – каза спокойно. – Няма.
Изключи телефона.
– Продължаваме – обърна се към инструкторката.
Към дома тръгна бавно, подготвяйки се за сблъсък.
– Къде беше?! – посрещна я разярен Радослав. – Родителите си тръгнаха! Срам!
– Бях на йога.
– Каква йога?! Защо не вдигаш телефона?!
– Йогата е моето време. И умишлено го изключих.
– Какво?! Когато ти звъня, трябва да отговаряш!
– Трябва – кимна тя. – Като съпруга. Не като прислужница.
– Какви ги говориш?
– Ако имаш гости, можеш да сготвиш. Или да поръчаш.
– Аз не мога да готвя!
– И аз някога не можех, но се научих.
