Тя донесе всичко, което ѝ бяха поискали. Никой не сметна за нужно да каже „благодаря“. Това се приемаше за даденост – в крайна сметка, нали тя беше жената в къщата и обслужването ѝ се полагаше по подразбиране.
Около масата разговорите се нижеха без пауза – за служби, за деца, за поскъпналия живот. Габриела Костова сякаш не присъстваше. Никой не я заговори, никой не прояви интерес към мнението ѝ. Ролята ѝ беше ясна – да подава, да носи, да прибира.
– А помниш ли, Радославе – разсмя се майка му, – как като деца ходехме на вилата? Баба правеше такива баници, че още ги сънувам!
– Помня, да – кимна той с усмивка. – Хубави времена бяха.
– Между другото – свекървата плъзна поглед към Габриела, – ти си голям късметлия. В днешно време рядко се срещат толкова оправни жени.
Габриела се опита да изкриви устни в усмивка. Нещо я стисна отвътре. Значи това беше всичко – удобна, сръчна, незабележима.
Едва към един след полунощ гостите си тръгнаха. Раздялата беше дълга, с прегръдки и възгласи на вратата.
– Благодарим за вечерята! – извика свекървата, вече на стълбището. – Всичко беше прекрасно! А кафето – истинско, бразилско!
Вратата хлопна. Радослав Борисов се протегна доволно.
– Хубаво си изкарахме. Отдавна не бяхме сядали така.
Габриела мълчаливо започна да събира масата. Купчини чинии, чаши, купи със засъхнали остатъци.
– Радославе – обади се тя тихо, – ще ми помогнеш ли?
– Какво? – той вече събличаше ризата си. – А, съдовете. Ще се справиш бързо сама. Аз ставам рано.
– И аз ставам рано.
– Габи, недей така – намръщи се той. – Моята работа е отговорна. Какво толкова – няколко чинии да измиеш?
Тя остана в средата на кухнята със мазния тиган в ръце. Сълзите потекоха по бузите ѝ.
„Няколко чинии“. Дванайсет часа в болницата. Чужди болки, чужди животи. После три часа готвене. А сега – миене до два през нощта.
„Няколко чинии“.
Сутринта Радослав излезе, без дори да се обърне. Габриела стигна до болницата като в мъгла.
– Габриела Николаева, добре ли сте? – попита колежката ѝ Любка Живкова, оглеждайки я загрижено. – Не изглеждате много добре.
– Нищо ми няма. Просто имахме гости.
– Ясно – въздъхна Любка. – Знам ги тези „семейни събирания“.
Целият ден мина като на автопилот – инжекции, процедури, визитации.
– Габриела Николаева – извика я лекарят Данаил Огнянов, – ще идвате ли утре на конференцията? Ще обсъждат нови лечебни подходи.
– Не съм сигурна. Имам ангажименти у дома.
– Жалко. Програмата е сериозна. А и понякога е добре човек да излезе от рутината.
Вечерта Радослав беше необичайно словоохотлив.
– Майка ми се обади. Благодари за вчера. Каза, че готвиш превъзходно.
– Така ли.
– И добави, че съм голям късметлия с такава жена – усмихна се самодоволно той.
– Радославе – каза Габриела внезапно, – утре има медицинска конференция. Мога ли да отида?
– Каква конференция пък сега?
– За нови методи на лечение.
– А вечерята? – повдигна вежди той. – Кой ще готви?
– Един път можеш и ти.
– Недей да измисляш – махна с ръка Радослав. – Какви са тези конференции? Нямаш ли си достатъчно работа? Вкъщи има куп задачи.
– Но това е по специалността ми…
– И какво ново ще научиш? – изсмя се той. – Инжекции ли? Двайсет години ги поставяш. Стига си обикаляла по конференции.
Габриела замълча, стана от стола и започна да прибира, а думите му останаха да тежат във въздуха.
