Габриела Костова обу обувките си едва когато стигна до асансьора. До него беше стигнала боса, стъпвайки по ледените плочки, без да ѝ пука за външния вид. В този момент удобството на краката ѝ беше по-важно от всякакви правила.
Телефонът избръмча, когато вече беше стигнала спирката.
– Габи! – изрева Радослав Борисов толкова силно, че тя инстинктивно отдръпна апарата от ухото си. – Къде изчезна?
– Тъкмо излязох от работа, Ради…
– Не ме интересува работата ти! – прекъсна я той. – Имаме гости! Родителите ми дойдоха! Масата е празна!
Габриела притвори очи. Предната вечер той не беше споменал и дума. Нито намек, нито предупреждение.
– А кога пристигнаха? – попита тихо тя.
– Преди два часа! Чакат вечеря! Майка ми вече подхвърля, че съм сгрешил с женитбата!
– Радослав, може би…
– Какво „може би“?! – изсъска той. – Не разбираш ли, че семейството е по-важно от твоите пациенти?
В слушалката останаха само къси сигнали. Той беше затворил.
Габриела седна на пейката и се загледа в асфалта. Автобусът щеше да дойде след двайсет минути. Вкъщи я чакаха непознати хора, които трябваше да нахрани. Съпруг, който вика. И тя – притисната между тях, както винаги.
„Какво мога да спретна набързо?“
Мислите ѝ се въртяха в кръг: паста, кренвирши, салата от буркан. Нещо лесно. Нещо, което става бързо.
„А ако просто не се прибера?“
Идеята се появи сама – неочаквана и плашеща. Ами ако просто… не се качи на този автобус?
Не. Разбира се, че ще се прибере. Накъде да отиде?
Когато отключи, от хола я посрещнаха гласове. Радослав разказваше нещо весело, а родителите му се смееха на висок глас.
– О, ето я и Габриела! – провикна се свекърът. – Най-сетне!
Тя влезе в стаята. Свекървата – едра жена с пъстър шал – я огледа от глава до пети с критичен поглед.
– Ах, момиче, колко си отслабнала! – възкликна тя. – На работа сигурно не те хранят?
– Добър вечер – измърмори Габриела. – Извинявайте, че закъснях.
– Нищо, нищо! – махна с ръка жената. – Разбираме. Важното е, че вече си тук. А Радослав разправя, че правиш невероятни пирожки!
Габриела погледна към съпруга си. Той се беше отпуснал в креслото и се усмихваше самодоволно – като стопанин, който показва добре обучено животно.
– Габи – каза той с престорена мекота, – сложи масата. Хората са гладни.
– Добре.
Тя се насочи към кухнята, за да приготви вечеря за хора, които беше виждала едва за трети път.
Малко след девет сложи последното ястие на масата – картофи с месо. Такива, каквито харесваше свекървата. Или може би свекърът? Вече не беше сигурна.
– Ох, Габриелке! – плесна с ръце свекървата. – Мислехме, че ще си легнем гладни!
– Извинявайте… – прошепна тя. – Отне ми време.
– Е, важното е какво има накрая! – засмя се жената.
Радослав вече наливаше водка.
– Хайде, за семейството! За срещата!
Габриела седна на ръба на стола. Искаше ѝ се само едно – да легне. Просто да легне и да не става до сутринта.
– Габриелке, я донеси още малко хляб – обади се свекървата, без да вдига очи от чинията.
Тя се изправи и тръгна към кухнята.
– И кисели краставички! – извика свекърът. – В хладилника ги видях!
– И горчица! – добави Радослав.
Габриела отново тръгна насам-натам, докато разговорите зад гърба ѝ не спираха и вечерята постепенно преминаваше в шумно семейно събиране, в което за нея сякаш нямаше предвидено място.
