…подобни приказки за „принос“ и „права“. Апартаментът е мой. Край на темата. Никакви регистрации няма да се правят. Ако на Ванеса ѝ трябва адресна регистрация, да отиде при майка си и да си търси там компенсация за онази подарена част. А ако решите да ме притискате…
Ясмина се приближи до прозореца. Навън дворът беше сив и пуст, а вятърът търкаляше по асфалта измачкан найлонов плик от кварталния магазин.
— …тогава ще ти припомня, Цветанчо, че и твоята регистрация тук не е пожизнена. Имаш дял от родителската къща на село, на двеста километра оттук. Можеш спокойно да се преместиш там. И Ванеса да запишеш при себе си. Въздухът е чист, а ипотека не се плаща.
В кухнята се спусна такава тишина, че ясно се чуваше равномерното цъкане на евтин часовник във формата на тиган, закачен на стената.
Ванеса пламна на червени петна.
— Значи ни гоните?
— Не ви гоня. Поставям граници — отвърна Ясмина хладно. — Аз не съм нито социална служба, нито паспортно бюро. Аз съм жена, която иска да си доживее спокойно до пенсия, без да подскача при всяко обаждане от съдия-изпълнители или колектори, ако на теб, Ванеса, нещо се обърка с вноските.
— Как можете изобщо да мислите така! — хлипна тя.
— Много лесно. Животът ме е научил. Най-хубавото на възрастта ми е, че спираш да се страхуваш дали изглеждаш „лош“. По-добре „злата вещица“ в собствения си дом, отколкото „добрата глупачка“ с куфар на гарата.
Ванеса се изправи, без дори да погледне тортата.
— Хайде, тате. Явно тук не сме желани.
Тя очевидно очакваше Цветан да скочи, да тресне вратата и гордо да си тръгне с нея — сцена като от евтина телевизионна драма.
Цветан погледна дъщеря си. После — Ясмина. После — чашата с вече изстинал чай. В ума му изплува селската къща: външната тоалетна, печката на дърва, която трябва да се пали всяка сутрин, липсата на интернет. Сети се и за мекия диван в хола на Ясмина, и за топлите ѝ супи.
— Ванеса, ти върви — каза тихо той, без да я поглежда. — Аз ще се обадя по-късно.
Тя онемя от възмущение, сграбчи чантата си и изхвръкна в коридора. Входната врата се хлопна силно.
Цветан остана приведен над масата.
— Беше сурова с нея — промърмори той след малко.
— Но честна — Ясмина се върна на мястото си и най-сетне отчупи парче от тортата. Прекалено сладка, блатът сух. Хвърлени пари. — Запомни, Цветанчо: тя си има майка. И баща. Бащата може да помогне с пари, ако изкара. С работа, с ръце. Но не и с квадратни метри. Метри не се раздават — те са неприкосновени.
Тя бутна чашата с чай към него.
— Пий, ще изстине. А после да помислим за някаква нова работа за теб. На Ванеса все ще се наложи да се помогне — поне малко финансово, след като положението ѝ с майка ѝ е такова. Но — от твоите доходи.
Цветан кимна и благодарно придърпа чашата. Осъзнаваше, че бурята е отминала. Не беше изгонен — просто му показаха мястото. И, ако трябваше да е честен, на това място му беше далеч по-спокойно и по-ситно, отколкото където и да било другаде.
— Между другото, тортата не става — отбеляза той, дъвчейки. — Твоята шарлота е в пъти по-добра.
— Подмазвач — усмихна се Ясмина. — Но адресна регистрация пак няма да дам.
— Ясно, ясно… — въздъхна той. — Кажи, останаха ли онези кюфтета? От нерви огладнях зверски.
Ясмина Соколова огледа съпруга си, познатата до последната пукнатина кухня, сухата торта. И усети странно, тихо облекчение. Светът не се беше сринал. Просто още една малка битка за личните ѝ граници беше спечелена.
— Останали са — каза тя, изправяйки се да стопли вечерята. — Къде да избягат. Както и ние двамата.
Навън ситен есенен дъжд чукаше по стъклото, а в кухнята отново се разнесе мирисът на кюфтета и запържен лук — ароматът на стабилност, която Ясмина нямаше намерение да отстъпва на никого.
