…Та в общи линии това не е аргумент. Обясни ми само едно — защо майка ти отказа? Искам истината. За Поморие чух, но не ѝ вярвам. Жанета Велизарова жегата не понася, кръвното ѝ скача.
В слушалката настъпи тежка тишина. После Ванеса въздъхна и захарният тон изчезна, сякаш някой беше дръпнал маската.
— Майка ми се страхува, че после ще поискам дял — призна тя вече по-делово. — Нали онзи апартамент беше приватизиран на трима: на нея, на баща ми и на мен. Когато той си тръгна, ми подари своята част. А аз, глупачка, преди десетина години я прехвърлих обратно на майка ми, като се омъжвах за първи път — да не би мъжът да има претенции. Сега тя си въобразява, че искам да си върна всичко. Параноя.
— Виждаш ли — изсмя се сухо Ясмина. — Собствената ти майка не ти вярва. А аз трябва да го направя, ей така, на честна дума?
— Лельо Ясмина, но сделката ми гори! — гласът на Ванеса трепна. — Строителят дава отстъпка само до края на месеца!
— Разбирам те — отвърна Ясмина, без да повишава тон. — Но имам принцип. Никакви регистрации. Нито временни, нито постоянни. Търси друг изход. Купи си адресна регистрация — има куп фирми.
— Това е незаконно и струва скъпо! — възмути се Ванеса.
— А моите нерви да ги късаме — това безплатно ли е? — отряза Ясмина и затвори.
Следващите три дни в апартамента цареше студена война. Цветан Данаилов демонстративно отбягваше котлетите, дояждаше вчерашната супа, спеше с гръб към нея и отговаряше с по една дума. Ясмина не отстъпваше. Изми прозорците, изпра пердетата, разрови антрето и дори се зае с антресолите. Старите ски на Цветан, пазени „за всеки случай“ от 1985-а, заминаха в кофата.
Напрежението избухна в петък. Цветан се прибра не сам. До него стоеше Ванеса. С торта в ръце.
„Е, стигнахме дотук“, мина през ума на Ясмина, щом ги видя в коридора. „Десант.“
— Яси, решихме да пийнем по чай и спокойно да си поговорим — обяви Цветан с престорена бодрост, докато помагаше на дъщеря си да съблече палтото.
Ясмина безмълвно се насочи към кухнята и сложи чайника. Сервиза не извади — остави обикновени чаши. Щом е война, ще е полева кухня.
Ванеса седна, изглади блузата си. Личеше си, че е на ръба.
— Лельо Ясмина, разбирам опасенията ви — започна тя внимателно. — Но и вие ме разберете. Ако сега не се регистрирам, банката няма да ми даде ипотеката при този процент. Ще загубя половин милион лева.
— Половин милион не са малко — съгласи се Ясмина, докато режеше тортата. — Но това са твоите пари, Ванеса. А жилището е мое.
— Яси, айде де, защо се държиш като чужда? — намеси се Цветан. — Ще напиша разписка, че ако стане нещо, аз сам ще се отпиша!
— Ти ли? — Ясмина го погледна със съжаление. — Цветане, ти не можеш сметката за ток да платиш без да ти напомня. Къде ще се отпишеш? На улицата? И нея ли ще водиш със себе си?
И тогава Ванеса направи грешния ход.
— Всъщност — каза тя, свивайки устни, — татко има право на мнение. Живее тук вече десет години. Влагал е пари в ремонта. Онези тапети в коридора са купени с негови средства.
Въздухът в кухнята се сгъсти, сякаш можеше да се реже с нож. Ясмина бавно остави лъжичката върху чинийката. Дзън.
— Тапети, казваш? — попита тихо. — Шест ролки по петстотин лева. Общо три хиляди. Лепило — двеста. Трудът — мой. Цветанчо тогава си беше схванал кръста, помниш ли? Аз лепях, той „ръководеше“.
Тя се обърна към съпруга си.
— Значи според теб три хиляди лева и десет години живот на готово ти дават право да се разпореждаш с моята собственост?
— Аз не това имах предвид… — промълви Цветан, усещайки как почвата под краката му се разклаща. Ванеса го беше поставила в капан с приказките за „права“.
— Не, точно това — Ясмина се изправи. Гласът ѝ беше спокоен, но в това спокойствие се усещаше студен метал. — Значи така. След като започнахме…
