Цветан Данаилов се нацупи, видимо засегнат от думите ѝ.
— Това е моята дъщеря!
— Твоя — спокойно, но твърдо отвърна Ясмина Соколова. — А за мен каква е? Десет години сме женени. Това жилище е наследство от родителите ми, Бог да ги прости. Нямаш никакви права върху него — ти си тук регистриран единствено като мой съпруг. И сега ми предлагаш доброволно да натоваря апартамента с една напълно чужда пълнолетна жена, само на хартия?
— Ясми, хайде сега… защо почваш така? — проточи той с оплакващ се тон. — Това е временно. Само три месеца.
— Няма нищо по-дълготрайно от нещо „временно“ — отсече тя без колебание. — Минала съм през това. Помниш ли Снежана Овчар от третия вход? Племенникът ѝ дойде „за месец“. Пета година тя се влачи по съдилища, защото момчето „нямало къде да иде“, а законът бил прекалено хуманен.
— Ванеса не е такава! — избухна Цветан.
— Всички са „различни“, докато жилищният въпрос не им обърка морала — отбеляза Ясмина с горчива ирония. — И още нещо, Цветанчо, включи малко разум. Ванеса има майка. Твоята бивша — Жанета Велизарова. Доколкото знам, тя живее сама в просторен тристаен апартамент, стара тухла. Защо дъщеря ѝ не се регистрира при собствената си майка?
Цветан извърна поглед и започна с престорен интерес да разглежда шарките на покривката, сякаш търсеше там отговор.
— Ами… сложно е.
— Направи го просто.
— Жанета… тя не иска.
Ясмина се разсмя — ниско, плътно, без капка веселие в очите.
— Разкошно! Значи родната майка, с апартамент над сто квадрата, отказва да приюти дъщеря си, а аз — лошата мащеха в обикновена панелна двустайна — трябва да отворя вратите си? По каква логика, Цветан?
— Жанета мисли да продава жилището — измърмори той. — Казва, че допълнителни хора сваляли цената, купувачите се плашели от отписвания. Трябвал ѝ бърз размен, искала да се мести в Поморие.
— Разбира се — кимна Ясмина хладно. — Квадратните метри са свещени, за да си грее костите край морето. А аз да рискувам собствеността си, за да не ѝ пропадне сделката? Чуваш ли се изобщо?
— Станала си прекалено меркантилна — укори я той. — Става дума за помощ. По човешки.
Тя стана, отвори хладилника и извади буркан с кисели краставички.
— Меркантилна? Добре, нека смятаме. Регистрацията означава по-високи сметки. Водата е на измерване, но боклукът и общите разходи се делят на човек. Защо аз да плащам за твоята дъщеря?
— Аз ще поема всичко! — удари се в гърдите Цветан.
— С какво? С пенсията си от осемнадесет хиляди лева? Или с онази работа като нощен пазач, където трети месец ти бавят заплатата? Едва затворихме кредитната карта за зъбите ти. Недей да ми говориш за щедри жестове.
Разговорът заседна. Цветан се затвори в стаята и пусна телевизора. Ясмина остана сама в кухнята — котлетите изстиваха, апетитът ѝ беше изчезнал. Направи си чай — евтин, „Принцеса Нури“ — и се замисли.
Тя не беше скъперница. Просто животът я беше научил, че щом покажеш слабост, някой веднага се намества на врата ти — с увиснали крака и претенции за още. Този апартамент беше извоюван с години грижи и безсънни нощи: пет години беше гледала прикованата си на легло майка, работейки на две смени. Всяка стена тук беше платена с усилия. Да допусне някого вътре, макар и само „на документи“…
Вечерта телефонът звънна — обаждаше се самата Ванеса Родопска.
— Лельо Ясмина, добър вечер! — гласът ѝ беше прекалено сладък, лепкав. — Татко ви каза, нали? Не се тревожете, аз ще покрия всички разходи. Дори мога да напиша разписка!
— Ванеса — отвърна Ясмина уморено. — С разписки не се плаща в домсъвета, а в съда те служат единствено като повод за нови проблеми.
