Ясмина Соколова беше на петдесет и шест, с изправена стойка като на бивш военен и характер, закален от три десетилетия работа като старши технолог в месокомбинат. В този момент тя стоеше пред печката, съсредоточена и хладнокръвна. В тигана котлетите съскаха и пръскаха сгорещена мазнина, сякаш недоволстваха. И не бяха никакви купешки заместители „от каквото има“, намалени на промоция, а истински домашни — смес от свинско и телешко, ситно нарязан лук, филия бял хляб, накиснат в мляко, и малко черен пипер за характер.
Ароматът се разнасяше из кухнята така, че всеки нормален мъж би трябвало да се размекне от кулинарно блаженство. Само че съпругът ѝ, Цветан Данаилов, седеше на масата с вид на наказано улично куче и без ентусиазъм човъркаше кисело зеле с вилицата си.
Ясмина го погледна изпод вежди. Този израз ѝ беше до болка познат. Същият поглед имаше Цветан, когато преди три години потроши фара на тяхното „Рено“. Така гледаше и когато го освободиха от длъжността домакин и половин година „търсеше себе си“ на дивана, докато тя сама плащаше сметките и вноските по кредита за вилата.
— Хайде, казвай вече — произнесе тя спокойно, докато обръщаше котлет. — Защо си се свил така, сякаш месиш тесто за баница?
Цветан подскочи леко, дръпна избелялата си домашна тениска — същата, която Ясмина отдавна заплашваше да нареже за парцали — и въздъхна тежко.
— Ясми… работата е малко деликатна — започна той, без да вдига очи. — Ванеса се обади.
Ясмина веднага се напрегна. Ванеса Родопска, дъщерята на Цветан от първия му брак, беше на тридесет и две — уж самостоятелна, но с удивителната способност да се появява точно когато в дома им се установеше някакво финансово спокойствие. Веднъж я болеше зъб и ѝ трябваше частна клиника, друг път не ѝ стигаха пари за зимни гуми.
Ванеса не беше от модерните „осъзнати“, не беше веган или лайф коуч. Работеше като администратор в салон за красота, ядеше колбаси със същото удоволствие като Ясмина и по принцип не беше лош човек, но имаше нещо лепкаво в поведението ѝ.
— И каква е драмата този път? — попита Ясмина и намали котлона. — Пак ли ипотеката не излиза или новият ѝ приятел се оказа на издръжка?
— Не, не е това — Цветан се почеса по оредялата си коса. — Иска да сменя жилището. Продава гарсониерата си, взема двустаен с ипотека. Излязла ѝ е изгодна оферта, спешна.
— Чудесно за нея. Само че ние какво общо имаме? Пари няма, да знаеш. Току-що платихме остъкляването на терасата, по картата са останали три хиляди лева до заплатата.
— Пари не трябват! — побърза да я прекъсне Цветан и размаха ръце. — Само бумащина. За да мине сделката, трябва да се отпише от стария адрес. А в новия ще може да се регистрира чак след месец, когато сградата бъде въведена в експлоатация. Нещо с предварителен договор… Та, трябва ѝ временна регистрация. За три месеца, максимум.
Ясмина застина с лопатката във въздуха. В кухнята се чу единствено пукането на мазнината.
— Как така „временна регистрация“? — произнесе тя бавно. — Да не намекваш — тук?
— Ами… да — Цветан се усмихна виновно. — Ясми, това е чиста формалност. Един печат в паспорта. Тя дори няма да живее при нас, ще е у приятелка. Просто банката го изисква, условията били строги.
Без да бърза, Ясмина изсипа котлетите в емайлирана купа, захлупи я с капак, избърса ръцете си в кърпата и седна срещу него.
— Цветане, ти сериозно ли говориш? — погледът ѝ беше като към стажант, който е объркал солта със захарта. — Предлагаш да регистрирам в моя — подчертавам, моя — апартамент пълнолетна жена, която няма нищо общо с мен?
— Как пък да няма, тя е моя дъщеря… — започна той, а напрежението между тях вече беше осезаемо и ясно подсказваше, че разговорът тепърва ще се изостря.
