Той се наведе, вдигна пътната си чанта, после посегна и към по-малката, оставена до краката му. Изправи се бавно и я погледна още веднъж. В погледа му вече нямаше очакване или надежда – само примирение, натежало и горчиво, сякаш отдавна е знаел накъде върви всичко.
— Останалите си вещи ще взема по-късно — изрече с пресипнал глас. — Когато… когато кажеш, че мога.
— Ще ти се обадя — отвърна Ралица Орлова, леко кимвайки. — Или ще ти пиша. Не идвай без да си ме предупредил.
— Няма — обеща той. Направи крачка към вратата, после се спря, сякаш нещо го задържаше. — Рали… прости ми. За всичко.
Тя замълча. Думите „прощавам“ заседнаха някъде дълбоко и така и не излязоха. Лъжата щеше да е по-болезнена от мълчанието.
Тихомир Кирилов почака още миг, после се обърна и тръгна. Стъпките му отекваха тежко, несигурно. В антрето спря отново, сякаш си спомни нещо важно.
— Между другото — гласът му долетя приглушено, — за апартамента на мама… тя не ти е казала цялата истина.
Ралица свъси вежди.
— Какво означава това?
Той се появи на прага. Изражението му беше странна смесица от вина и твърдост, сякаш беше решил да изрече истината на всяка цена.
— Апартаментът наистина е продаден. Но не преди шест месеца, а преди година. И парите… не са изчезнали напълно.
В стаята сякаш се разля нова сянка — мирис на поредна измама, на тайна, която тепърва се разгръща. Сърцето на Ралица пропусна удар.
— Говори — каза кратко, без да повишава тон.
— Майка ми продаде жилището за девет милиона — започна той, без да я гледа. — Част от сумата изхарчи — за дългове, за почивки, за покупки. Но четири милиона… ги внесе по депозит. На мое име. Каза, че това било наследството ми, че се страхува да не похарчи всичко.
Ралица бавно се отпусна обратно в креслото. Подът сякаш се наклони под нея.
— На твое име — повтори тихо. — И ти си знаел. През всички тези четири месеца, докато тя се представяше за безпомощна, докато аз плащах всичко, докато се лишавах… на сметката ти са лежали четири милиона.
— Не съм ги ползвал! — избухна той. — Това е отделен депозит! Не съм пипнал и лев!
— Но си знаел — погледът ѝ се втвърди, а вътре в нея нещо замръзна. — Значи не само си прикривал лъжата ѝ за измамниците. Знаел си, че има пари. Че ти имаш пари. И въпреки това ме остави да плащам. Да вярвам, че спасяваме бедна жена.
— Исках да ти кажа! — почти извика той. — Но майка ми забрани. Каза, че ако разбереш, ще я изгониш. Че си алчна, че само чакаш да ѝ вземеш парите!
— Нейните пари? — Ралица се засмя, но смехът прозвуча зловещо. — Тихомир, за тези месеци съм дала близо сто хиляди лева за майка ти. От моята заплата. А се оказва, че тя има милиони. И ти. И двамата сте мълчали, докато аз броях стотинките и се лишавах, за да издържам богата жена!
— Ще ги върна! — хвърли се към нея, падна на колене пред креслото. — Всичките пари! Още сега ще преведа сумата! И още! Рали, моля те, това беше глупост, грешка!
— Не — гласът ѝ беше студен и ясен. — Това не е грешка. Това е сметка. Решили сте, че аз съм удобен източник. Че можете да живеете за моя сметка, а вашите пари да чакат „по-добри времена“. Или нов живот, след като си тръгнеш от мен. Нали това беше планът?
Той замълча. Това мълчание каза всичко.
— Ставай — каза тя. — И си тръгвай веднага. Иначе ще се обадя в полицията и ще разкажа как двамата сте ме подвели и сте ми взели пари под фалшив предлог.
Тихомир се изправи. Лицето му беше безкръвно, ръцете — треперещи.
— Ти… няма да го направиш.
— Опитай се да останеш и ще видиш — Ралица взе телефона от масата. — Имам всички касови бележки, всички преводи. И свидетели — приятелки, които виждаха как майка ти се разпорежда тук. Напълно достатъчно за дело за измама.
Той отстъпи, сякаш го бяха ударили.
— Рали, ние не искахме…
— Излизай — прекъсна го тя. — Докато не съм набрала 112.
Той я погледна за последен път — празен, счупен поглед. После се обърна и почти изтича към вратата. Тя се хлопна с такъв трясък, че стъклата издрънчаха.
Ралица остана седнала, неподвижна. Слушаше как ехото постепенно заглъхва. После стана, провери ключалката — заключено. Върна се в хола.
Седна на дивана, на мястото, където до преди малко беше той. Бившият ѝ съпруг. Притисна възглавница към лицето си и си позволи да заплаче.
Не плака дълго. Пет минути, не повече. После се изми със студена вода, върна се, седна на масата, взе тефтер и химикал.
Най-отгоре написа: „План“.
Първо: „Смяна на ключалките. Утре.“
Второ: „Адвокат — развод.“
Трето: „Подаване на молба за развод. Основание — непримирими различия и измама от страна на роднини.“
Четвърто: „Преглед при лекар. Нерви.“
Пето: „Отпуск. Да замина. Където и да е.“
С всяка точка дишането ѝ ставаше по-равно. Мислите — по-подредени.
Телефонът иззвъня. Непознат номер.
— Ало?
— Ралица? Аз съм Кирил Соколов, колега на Тихомир — гласът беше колеблив. — Извинявайте за късния час… утре предаваме проект, а той не отговаря. Трябват ни файловете от компютъра му. Възможно ли е…
— Тихомир вече не живее тук — прекъсна го спокойно тя. — И компютърът му не е при мен. Свържете се директно с него.
— Разбирам… извинете още веднъж.
Тя затвори. Погледна часовника — девет и половина. Набра номера на Евелина Христова.
— Да. Тръгна си. И той, и майка му. Не, няма връщане. Абсолютно. Помниш ли онзи дом за отдих, който ми предлагаше? Да. За месец. Не, не се шегувам. Имам нужда да изчезна малко.
Говориха още десетина минути. Евелина първо се зарадва, после ахна, като чу за депозитите, после започна да прави планове. Ралица слушаше и се усмихваше — за първи път от месеци истински.
След разговора обиколи апартамента. В спалнята леглото беше разхвърляно, а на стола висеше тениската на Тихомир. Взе я, занесе я в антрето и я хвърли в торбата за боклук. Смени чаршафите с любимите си, ухаещи на омекотител.
В хола сгъна спалното бельо на Светлана Яворова и го прибра най-горе в шкафа. После. Някога. Не беше важно.
В кухнята изми чашата, включи чайника и застана до прозореца. Градът блестеше в нощта. Светлини, коли, чужди животи.
Запари чай с бергамот — същия, който Светлана наричаше „вонящ“. Пиеше бавно, усещайки топлината.
Съобщение. От Тихомир: „При майчина приятелка съм. Ще върна парите. Всички. Моля те. Един шанс.“
Тя погледна екрана, после отвори настройките и го блокира. Същото направи и с номера на Светлана.
Изпи чая. Изгаси лампите. Облече новата си копринена пижама — онази, която не смееше да носи. Легна. Загаси светлината.
Тишината беше нейна. Животът — също.
И заспа. Без сънища. За пръв път от много месеци.
