— Дори ако стигнем до развод, нямаш никакви права върху него. А майка ти — още по-малко.
— Развод? — Тихомир Кирилов отстъпи крачка назад, сякаш думата го беше ударила физически. — Ти… говориш за развод?
— За какво друго да говоря? — гласът на Ралица Орлова беше лишен от острота, в него имаше само дълбока, натрупана умора. — Последните четири месеца ти не си ми съпруг, а продължение на майка си. Не ме защитаваш. Не си до мен. Когато тя ме унижава, ти се правиш, че не чуваш. Когато плача нощем, се обръщаш на другата страна и се преструваш, че спиш. Тихомир, между нас вече няма брак. Има тя… и има аз. А ти отдавна си избрал.
Светлана Яворова внезапно престана да се държи като болна и безпомощна. Погледът ѝ се изостри, лицето ѝ се стегна и придоби хладна, почти хищна решителност.
— Добре тогава, — произнесе тя с неочаквано спокоен тон. — Щом сме стигнали дотук… Тихомире, кажи ѝ.
Той трепна, без да я погледне.
— Мамо, недей… не сега…
— Кажи! — гласът ѝ стана твърд като метал. — Или аз да го кажа?
Ралица прехвърли поглед между двамата. Въздухът в стаята сякаш се сгъсти — нещо тежко и опасно се надигаше.
— Какво да каже? — попита тя тихо.
Тихомир наведе глава. Пръстите му нервно мачкаха ръба на тениската.
— Рали… мама не е точно… всъщност положението с апартамента… — думите заседнаха и той замлъкна.
— Не е точно какво? — по гърба ѝ пробяга студ. — Какво става с апартамента, Тихомир?
Светлана въздъхна демонстративно тежко, но в очите ѝ проблесна странно, почти тържествуващо пламъче.
— Добре, щом държиш на принципите, — проточи тя. — Никой не ми е отнемал жилището. Не съм жертва на измамници. Продадох го. Сама. Около половин година преди да се нанеса при вас.
Думите увиснаха във въздуха — тежки, нелепи, несъвместими с разума. Ралица примигна бавно.
— Продали сте го? — повтори тя. — Защо?
— Как защо? — Светлана вдигна рамене. — Трябвали ми пари. Натрупаха се разни дребни проблеми… заеми… исках и малко да поживея за себе си. Курорти, санаториуми, хубави дрехи…
— Продали сте единственото си жилище, за да… „поживеете хубаво“? — думите прозвучаха като горчив опит да се осмисли абсурдът. — А после дойдохте при нас с история за измама и улицата?
— Нещо такова, — сви рамене свекървата, сякаш говореше за счупена чаша. — Мислех, че ще е временно. После ще си намеря нещо. А то… така добре се подреди. И синът ми е наблизо.
Ралица погледна към съпруга си. Той се взираше в пода.
— Ти си знаел, — каза тя без въпросителна. — Знаел си през цялото време.
— Ралица… — гласът му стана умоляващ. — Мама ме помоли да мълча… страхуваше се, че няма да я разбереш…
— Да не я разбера? — смехът ѝ излезе рязък, почти истеричен. — Наистина не разбирам! Не разбирам как на шейсет и пет години продаваш единствения си дом! Как лъжеш и се представяш за жертва! И как заставаш зад тази лъжа, гледайки жена си в очите!
— Почти всички пари ги няма, — каза Тихомир тихо. — Част от тях мама вложи в някакъв съмнителен фонд, другото… просто изчезна. Когато дойде при нас, имаше едва сто хиляди лева.
— А останалото? — Ралица стисна устни. — Жилище в онзи квартал струва най-малко осемстотин хиляди!
— Ами… — Светлана се смути за миг. — Имаше кредити… купих си кола, после я продадох… два пъти бях в Турция, в петзвезден хотел… кожено палто…
Светът около Ралица избледня, сякаш се превръщаше в черно-бял, гротесков филм. Тази жена беше профукала всичко и сега живееше в нейния дом, опитвайки се да командва.
— Осъзнавате ли, че в момента нямате къде да живеете? — попита тя с усилие да запази спокойствие. — Нямате право на социално жилище — продали сте го доброволно. С пенсията ви можете да си позволите най-много стая в покрайнините. Вие сте пропилели всичко.
— Ето затова съм тук! — оживи се Светлана. — Ние сме семейство! Длъжни сте да ми помогнете!
— Ние не сме семейство, — отвърна тихо Ралица. — Семейството не лъже. Семейството не паразитира. И не руши бракове отвътре.
Тя се обърна към Тихомир — последният опит.
— Или днес я молиш да си тръгне. И опитваме отначало — без лъжи и манипулации. Или…
— Или какво? — попита той, вдигайки поглед. В очите му нямаше разкаяние, само страх.
— Или си тръгваш с нея, — довърши Ралица. — Завинаги.
Светлана скопчи ръката на сина си.
— Как смееш! Аз съм ти майка! Трябва да ме издържаш!
— Моят дълг ли? — Ралица се приближи плътно. — Към кого? Към жена, която три години гледаше на сватбата ми сякаш е на погребение? Която никога не прояви интерес? А сега изисква издръжка? Вие не ми дадохте нищо — само лъжи и разруха.
— Тихомир! — изкрещя Светлана. — Кажи нещо!
Той стоеше като вцепенен.
— Не мога да я изгоня… — прошепна. — Тя няма къде да отиде.
— Има приюти. Има и син, който може да ѝ наеме стая, — каза Ралица студено. — Но за това трябва да поемеш отговорност.
— Заплатата ми е по-ниска от твоята!
— Значи ще търсиш допълнителна работа. Аз четири месеца решавах вашите проблеми. Край.
Тя тръгна към изхода.
— До девет вечерта вземете решение. Или тя си тръгва. Или и двамата. Когато се върна, искам да видя или празна стая… или празен апартамент.
— Ралица, почакай! — извика той, но тя вече беше затворила вратата.
На стълбището се облегна на стената, цялата трепереща. Излезе навън. Есенният вятър я удари в лицето като освобождение. Тя извади телефона и набра Евелина Христова.
— Може ли да дойда при теб? Да… този път е краят.
Решението беше взето. Оставаше само да дочака вечерта и да види какъв избор ще бъде направен.
