Дъждът отвън отдавна беше изгубил способността си да успокоява. Вместо мек фон, той се бе превърнал в досаден, равномерен шум, който като че ли подчертаваше безкрайното напрежение в апартамента. Ралица Орлова стоеше до същия прозорец, но погледът ѝ не следеше стичащите се капки. Тя се взираше в отражението си в тъмното стъкло, сякаш търсеше жената, която преди три години се смееше искрено и вярваше, че е намерила щастието си. Срещу нея обаче я гледаха подпухнали очи, сенки под клепачите и тънка бръчка край устните – белег от безсънни нощи и изхабени нерви.
Четири месеца. Сто и двадесет дни. Точно толкова време Светлана Яворова живееше в техния – не, в нейния апартамент. Или както самата свекърва обичаше да се изразява: „настанила съм се временно, докато се уреди жилищният въпрос“. Само че това „временно“ отдавна беше загубило смисъла си и се беше превърнало в постоянно състояние – като стара лепкава дъвка, залепнала под масата: никому ненужна, но изненадващо трудна за махане.
— Раличке, пак ли си застанала до прозореца? — прозвуча зад гърба ѝ гласът на Светлана Яворова, подсладен до неестественост. — Течение има. Ще настинеш, а после и Тихомир ще се разболее. На мъжете не им понася боледуването, имунитетът им е слаб.
Ралица бавно се обърна. Свекърва ѝ стоеше в средата на стаята с неизменния си лилав халат и със скръстени ръце на гърдите – поза, която ясно заявяваше кой се смята за главен тук.
— Прозорецът е затворен, Светлана Яворова — отвърна спокойно Ралица. — А Тихомир последно боледува преди поне пет години, още когато не живееше отново с вас.
— Именно! — възкликна жената и направи крачка напред. — Тогава не живееше, а сега живее, и аз съм длъжна да се грижа за здравето му. Между другото, като говорим за грижи — защо си купила кисело мляко с ягоди? Тихомир има алергия към ягоди!
Ралица затвори очи за миг и започна да брои наум до десет. Напразно.
— Тихомир няма алергия към ягоди — каза тя, когато отново ги отвори. — Просто не ги харесва. А млякото е за мен.
— Ето, пак егоизъм! — Светлана Яворова поклати глава с изражение на човек, разкрил тежко престъпление. — За себе си деликатеси, а за мъжа — каквото остане. Аз вчера нарочно купих извара, домашна. Това е полезно — протеини, калций. Не като тези твои млека с химия.
— Изварата я купихте с моите пари — напомни Ралица. — Както и всичко друго през последните четири месеца.
Настъпи гъста, натежала пауза. Устните на Светлана Яворова се издуха, а очите ѝ се присвиха.
— Значи аз ли ти дължа нещо? — гласът ѝ изстина. — Аз, майката на твоя съпруг, трябва да давам отчет за всяка стотинка? Да не би да искаш да ти нося касови бележки?
— Искам само да знам къде отиват двайсет хиляди лева на месец — настоя Ралица. — Казахте, че ще харчите само за храна, а непрекъснато се появяват нови покупки. Халат, чехли, козметика…
— Какво, на стари дрипи ли да ходя? — драматично възкликна свекървата. — Мен ме измамиха, останах без дом, а ти ми отказваш чехли! Имаш ли изобщо съвест?
— Имам — тихо отговори Ралица. — Затова вече четири месеца търпя как живеете в моя апартамент, не плащате нищо и същевременно ми казвате как да живея.
В този момент вратата на спалнята изскърца. На прага се появи Тихомир Кирилов — блед, с намачкано лице. Очевидно беше чул всичко, но се преструваше, че току-що се е събудил, въпреки че часовникът показваше три следобед.
— Пак ли се карате? — попита уморено той и разтърка носа си. — Хайде стига вече, опитвам се да работя.
— Тихомирче — моментално запя Светлана Яворова, — жена ти ме обвинява! Казва, че ѝ крада парите! За чехли!
Тихомир погледна Ралица с нем упрек.
— Рали, защо започваш пак? Мама не го прави нарочно…
— Тихомир — прекъсна го тя, а гласът ѝ за пръв път от дълго време прозвуча твърдо, — нека поговорим. Тримата. Спокойно, без сцени. Седни, моля те.
Той се поколеба, но все пак отиде до дивана и седна. Светлана Яворова веднага се настани до него и сложи ръка на рамото му — ясен знак за съюз. Ралица зае място срещу тях, събирайки последните остатъци от самообладание.
— Значи така — започна тя, гледайки право в очите на съпруга си. — Майка ти живее тук вече четири месеца. През това време не е направила нито една реална стъпка да реши жилищния си проблем. Не е ходила в социалните служби, не е търсила стая под наем, въпреки че аз предлагах помощ. Вместо това тя се настани удобно и започна да диктува правила.
— Опитвам се! — избухна Светлана Яворова. — Но документите…
— Какви документи? — не отстъпи Ралица. — Дори не сте възстановили паспорта си, който уж сте изгубили. Само удължавате временното удостоверение. Знаете ли защо? Защото без паспорт няма как да отидете в социалните служби. Удобно, нали?
Тихомир се намръщи.
— Мамо, вярно ли е това? Още ли не си възстановила паспорта?
Светлана Яворова се размърда неспокойно.
— Нямам време… И опашките са големи… А и за какво ми е сега? Аз почти не излизам.
— Именно — кимна Ралица. — Вие не излизате. Стоите тук и контролирате всичко — какво готвя, как чистя, какво купувам, как се обличам. Това вече не е помощ, а пълен контрол.
— Аз се грижа! — гласът на свекървата потрепери. — Вие сте млади, неопитни! Аз съм живяла, знам как е по-добре!
— В моя живот? — веждите на Ралица леко се повдигнаха. — Аз съм на трийсет и пет. Десет години живях сама преди брака и се справях отлично. Имам образование, работа и издържам себе си и този апартамент. С каква квалификация ме учите как да живея?
— Аз съм майка! — скочи Светлана Яворова, почервеняла. — Аз отгледах Тихомир сама! Знам какво му трябва!
— И какво точно? — спокойно попита Ралица, без да откъсва поглед от съпруга си.
— Истинска храна! Ред! Уважение към по-възрастните! Не тези полуфабрикати и този хаос!
— Хаос? — Ралица огледа стаята. — Книгите на рафта ли? Килимът, който не ви харесва как е сложен? Пердетата, които преместихте без да ме питате?
— Бяха накриво!
— Бяха така, както аз съм ги сложила! В моя апартамент! — гласът ѝ се повиши. — Разбирате ли това? Мой! Апартамент! Не ваш, не общ, не „семейно гнездо“. Мой! Пуснах ви от състрадание, а вие превърнахте това място в окупирана територия!
Тихомир се изправи.
— Рали, успокой се. Не крещи на мама.
— Не крещя — отвърна ледено тя. — Изреждам факти. Четири месеца майка ти живее тук безплатно, харчи моите пари, унижава ме в собствения ми дом, а ти се правиш, че нищо не става. Знаеш ли как се нарича това? Съучастие.
— Какви ги говориш? — пребледня той. — Мама е в тежка ситуация!
— Спря да е тежка, когато тя отказа да я реши! — Ралица също се изправи. — Намери си топло място — храна, покрив, пълна издръжка и право да командва. Перфектен курорт. За чужда сметка.
Светлана Яворова ахна и театрално се хвана за сърцето.
— Тихомирче, чуваш ли? Тя ме гони! Болна, стара жена!
— Не ви гоня — каза Ралица. — Предлагам избор. Първи вариант: започвате активно да търсите жилище. Помагам с документи, с търсене, дори мога да платя първия месец наема. Но до месец се изнасяте. Втори вариант…
Тя замълча за миг и погледна право към съпруга си.
— Вторият вариант е вие двамата да си тръгнете. Днес. Защото аз повече не мога да живея така.
Тишината натежа до степен, в която сякаш можеше да се пипне. Тихомир я гледаше с широко отворени очи, сякаш я виждаше за първи път.
— Ти… сериозно ли говориш? — прошепна той.
— Напълно — кимна Ралица. — Вече се консултирах с юрист. Апартаментът е мой, получен по наследство преди брака, не е съвместно придобито имущество и дори ако стигнем до раздяла, ти нямаш права върху него, а още по-малко майка ти.
