— Мамо… — Ясмина Христова най-сетне вдигна поглед, гласът ѝ трепереше. — Какво означава това?
Милена Лъвова без излишна показност приглади синджира на шията си и отвърна с равен тон:
— Означава, че съпругът ти с години е издигал къща върху земя, която никога не е била негова.
Велизар Каменар скочи рязко, столът зад него се прекатури с трясък.
— Ти си го нагласила! — изригна той. — Следила си ме, ровила си, местила си дялове през подставени фирми! Това е незаконно!
— Бъркаш надзора с кражбата — отговори тя хладнокръвно. — Когато баща ти почина, ти наследи задължения. Моят съпруг остави инструменти, за да бъдат изпълнени. Аз избрах сигурността за дъщеря си. Ти предпочете безконтролна свобода.
— Аз работех! — изкрещя Велизар. — Аз носех тази компания на гърба си!
— Подписваше документи, които ти поднасяха — пресече го Милена. — И нито веднъж не прочете условията. Беше прекалено зает с фасадата.
Ясмина пристъпи към него, очите ѝ търсеха опора.
— Велизар, кажи ми… вярно ли е?
Той я отблъсна грубо.
— Ти знаеше ли? През цялото време ли беше наясно?!
— Не… — прошепна тя и пребледня. — Не знаех…
Милена издиша тежко.
— Защото ти го гледаше като опора. А аз виждах как опората се превръща в лост за натиск.
Велизар трескаво набра номер.
— Филип, веднага! Извади документите за „Поларис“!
— Филип Пловдивски вече не отговаря — каза Милена спокойно. — Прие друго предложение. По-стабилно.
Телефонът се изплъзна от пръстите му и падна на пода.
— Мислеше ме за обикновена жена с оранжерии? — продължи тя. — Докато харчеше фирмени пари за издръжката на асистентката си в апартамент край реката, аз изкупувах дяловете на подизпълнителите.
Ясмина закри устата си с длан.
— Каква асистентка?..
Отговор нямаше.
— Евелина Радева — добави тихо Милена, изваждайки няколко снимки. — Млада. Удобна. Жилището е на дъщерна структура на фонда. Утре договорът се прекратява.
Велизар се свлече на стола, лицето му се срина, а тежката тишина се сгъсти до предела на поносимото, подготвяйки почвата за неизбежното, което предстоеше.
