— …едва доловимо прошепна Ясмина Христова, без да вдига поглед.
— Нищо извънредно — отсече Велизар Каменар с хладна самоувереност. — Аз издържам този ресторант. Аз плащам за вечерта. И за къщата. Имам правото да говоря ясно. По-добре е да мълчите, госпожо. Така е по-безопасно за всички.
По лицето на Милена Лъвова не трепна и мускул. Тя спокойно остави приборите, сякаш разговорът бе за времето.
— „Да се отдръпна встрани“… — повтори тихо тя. — Интересен избор на думи.
— А как иначе? — изкриви устни Велизар. — Пенсията не е стратегия за бизнес.
— В едно си напълно прав — кимна тя леко. — Днес наистина е подходящ момент за яснота.
Милена се обърна към жената в края на масата.
— Невена Соколова, ако обичаш, донеси плика. Същия.
Велизар се засмя пресилено:
— Да не би да е грамота „Заслужил градинар“?
Невена подаде плътен тъмносин плик. Милена го отвори бавно и извади един-единствен лист.
— Обичаш да разказваш как си се изправил сам — започна тя равномерно. — Но през 2019 година, когато фирмата ти се клатеше заради кредитна схема, задължението беше изкупено от фонд „Поларис“.
Велизар застина.
— Това не ви засяга.
— Напротив. Фондът държи 68 процента от капитала на компанията ти.
И собственикът на фонда съм аз.
Тя плъзна документа към него.
— Ти не си собственик, Велизар. Ти си нает управител. И то не от най-блестящите.
Чашата в ръката му леко издрънча.
— Това… не може да е истина.
— Може. Утре в девет започва одит. В десет — заседание на съвета. Договорът ти ще бъде прекратен.
Милена се изправи.
— Ти настоя аз да мълча. Сега е твой ред.
Отпи глътка вода и добави спокойно:
— Хищниците не искат позволение от мършоядите, когато решават кой има място на масата. Вечерята приключи.
Ресторантът се изпразни почти мигновено, сякаш някой беше пуснал въздуха от него. Сбогуванията звучаха прибързано, поздравленията — като неловки оправдания. Велизар остана сам, вперил поглед в листа, подгизнал от коняк, а увереността му се разпадна заедно с безупречния му вид, оставяйки след себе си тягостно очакване на неизбежното.
