Ресторант „Белият корсар“ бе наситен с аромат на прясно подредени орхидеи, смесени с тежки, скъпи парфюми, които сякаш се задържаха във въздуха нарочно.
Милена Лъвова беше заела централното място на масата – изправена, овладяна, напрегната като опъната струна. Днес навършваше шестдесет години. Облечена бе в графитена рокля от плътен сатен, а на шията ѝ блестеше фина верижка с перла – дар от съпруга ѝ, отдавна напуснал този свят, но останал жив в спомените ѝ по-скъпо от всяко бижу.
Отдясно седеше дъщеря ѝ Ясмина Христова. Тя нервно мачкаше салфетката между пръстите си и от време на време хвърляше бърз поглед към мъжа до себе си, сякаш проверяваше настроението му, преди да си позволи дъх.
Отляво бе зетят – Велизар Каменар.
Велизар изглеждаше като олицетворение на „новото време“: костюм без нито една гънка, часовник на стойност колкото апартамент и самоуверен тон, с който говореше така, сякаш съмненията са слабост. Той ръководеше транспортен холдинг, който, по собствените му думи, бил „изваден от калта със собствени ръце“.
— Е, — изправи се Велизар, бавно завъртайки чашата с коняк. — Днес отбелязваме кръгла дата. Юбилей на Милена Лъвова. Шейсет… респектираща възраст, почти експонатна.
Няколко от гостите се изсмяха неловко.
Милена само леко наклони глава.
— Винаги съм се чудил на умението ви да живеете толкова… скромно — продължи той, вече по-високо. — Къща извън града, цветя, тишина. Докато ние тук въртим обороти и градим утрешния ден. Но нека сме честни: времето си казва думата. Реакциите се забавят, мисълта не е като преди.
Той спря и я погледна отвисоко, без дори да се преструва на почтителен.
— Стигна до мен, че сте давали съвети на Ясмина за инвестиции. Моля ви. Нека го уточним: решения вземат онези, които носят парите. А за вас е време да се отдръпнете. Тази възраст не е за спорове. Чай, десерт, спокойствие. Всичко останало не е ваша територия.
В залата настъпи плътна, тежка тишина.
Ясмина се изчерви и сведе очи.
Велизар седна обратно на мястото си, видимо доволен от ефекта.
— Велизар…
