— Да получи сърдечен удар ли?! — довърши той изречението си с треперещ глас, сякаш това беше най-страшният възможен аргумент.
— Искам съпругът ми да застане до мен — отвърна Росица Живкова спокойно, но твърдо. — Поне когато съм права. Явно това вече е прекалено голямо изискване.
Без да чака отговор, тя се обърна и влезе в спалнята. Затвори вратата след себе си и се строполи върху леглото, без дори да си събуе обувките. От другата страна на стената се чуваха приглушени шумове — Калин Богданов крачеше напред-назад, мърмореше нещо под носа си, отваряше и затваряше шкафове с излишна сила.
Росица се взираше в тавана, без да мига. Утре сутринта свекърва ѝ щеше да донесе вещите. Или поне така беше обещала. А може би щеше да измисли ново оправдание. Може да каже, че Лора Лъвова още не е върнала роклята. Или че ножовете били повредени от съседката. Или че парите от обеците вече ги няма — откъде да ги вземе, нали е пенсионерка.
И Калин отново щеше да се превърне в посредник. Пак щеше да я уговаря да прояви разбиране. Пак щеше да повтаря „изчакай още малко“ или „не е чак толкова важно, ще си купим нови“.
Точно тогава Росица осъзна, че дали вещите ще се върнат или не, вече няма значение. Най-важното вече се беше случило. Тя беше видяла истината. Разбра какъв човек е мъжът ѝ. Видя кое стои по-високо за него — спокойствието на майка му или достойнството на съпругата му. Разбра какво е готов да жертва. А щом веднъж го видиш, няма как да го заличиш от съзнанието си.
Сутринта в девет точно се звънна на вратата. Росица отвори. На прага стоеше Тодорка Странджанска с тежка торба в ръка. Лицето ѝ беше напрегнато и озлобено.
— Ето — хвърли тя пакета на пода. — Вземай си боклуците.
Росица клекна и надникна вътре. Роклите бяха намачкани на топка, обувките — нахвърляни безразборно. Якето липсваше.
— Къде е якето? И къде са ножовете?
— Якето Лора го скъса — отсече свекървата. — Закачи се на един пирон. Случва се. А ножовете съседката не ги връща — много ѝ харесали, искала да ги купи. Като ги плати, тогава.
— А парите за обеците?
Тодорка се изсмя злобно.
— Какви обеци? Нищо не съм продавала. Това са твои измислици.
Росица я изгледа дълго, без да каже дума. После кимна леко.
— Ясно. Благодаря, че дойдохте.
Взе торбата и затвори вратата. Тодорка Странджанска остана на площадката, очевидно очаквайки продължение на скандала, но такова не последва.
Росица влезе в хола. Калин седеше на дивана с чаша кафе.
— Е, донесе ги — каза той с облекчение. — Нали ти казах, че всичко ще се нареди.
Без да отговори, Росица изсипа съдържанието на торбата върху дивана до него. Смачкани рокли, надраскани обувки, петна по кожената чанта.
— Това ли наричаш „върнато всичко“? — попита тя. — Якето е унищожено. Ножовете ги няма. Парите за обеците също. И дори едно „извинявай“ не чух.
Калин преглътна неспокойно.
— Аз… ще говоря с нея пак… за парите…
— Няма нужда — прекъсна го Росица. — Всичко ми стана ясно.
— Какво ти стана ясно?
Тя го погледна — мъжа, с когото беше живяла пет години. Познат, близък, привичен. И изведнъж осъзна, че повече не иска да бъде до него. Не иска да живее в свят, в който нейните вещи, нейните граници и чувства винаги ще са на второ място след прищевките на майка му. Свят, в който тя е „временната“, а свекървата — истинската стопанка.
— Искам развод — каза Росица просто.
Калин се задави с кафето.
— Какво?! Заради някакви вещи?!
— Не заради вещи — отвърна тя. — А защото позволи на майка си да се разпорежда с дома ни. Защото застана на нейна страна. И защото дори сега не разбираш, че тя постъпи погрешно. За теб аз винаги ще греша, ако майка ти реши така.
— Росице, хайде де! Това са дреболии! Можем да…
— Не — поклати глава тя. — Не можем. Не искам да живея така. Не искам постоянно да се боря за мястото си в собствения си дом. Уморих се, Калине.
Той я гледаше смаяно. До вчера беше сигурен, че и този път всичко ще отмине. Че ще поплаче, ще се разсърди и после ще се примири. Но тя не плачеше. Беше спокойна и решителна. И това го плашеше повече от всеки скандал.
Три седмици по-късно Росица се изнесе. Калин не се противопостави на развода — до последно не вярваше, че тя е сериозна. Мислеше, че е моментна емоция, че ще се върне. Но тя не се върна.
Нае си малък апартамент в другия край на града. Пътуваше повече до работа, но всяка вечер се прибираше на място, което ухаеше само на нейния парфюм. Където никой не влизаше без нейно разрешение. Където тя беше стопанката.
Обеците не си върна. Якето — също. Но си върна себе си. А това се оказа по-ценно от всяка вещ.
Понякога Калин ѝ пишеше. Питаше как е. Подхвърляше, че майка му вече не се меси. Че е осъзнал грешките си. Че могат да опитат отново.
Росица четеше съобщенията и ги изтриваше. Не от злоба. А защото пътят назад беше затворен в онзи момент, когато тя видя празнотата в гардероба. И разбра, че празнотата не е само там.
