Процесът беше приключил. Не внезапно, не за една вечер. Това се трупаше с години — тихо, почти незабележимо. С всяко идване на свекървата, с всеки случай, в който Калин Богданов заемаше позицията на майка си срещу собствената си съпруга. С всяко „ама ние сме семейство“ и с баналното „не прави от нищо голяма драма“. Всичко това бавно, но сигурно беше разрушавало нещо вътре в Росица Живкова.
Двадесетина минути по-късно звънецът иззвъня. Росица не се изненада — знаеше кой стои отвън.
Отвори вратата. На прага беше Тодорка Странджанска. Лицето ѝ бе пламнало от възмущение, устните — стиснати в гневна линия. Зад нея се подаваше Калин — очевидно беше отишъл да я вземе и да я доведе, за да „вкара ред“ и да „обясни на снаха си правилата“.
— Как смееш да говориш така на по-възрастен човек?! — без поздрав започна тя. — С полиция ли ще ме плашиш? Ти изобщо коя си? Аз в този апартамент съм стъпвала, когато ти още не съществуваше дори като идея! Аз съм лепила тапети тук, мила съм пода! Тук живее синът ми, а ти си просто… временна!
Росица отстъпи встрани и мълчаливо ги пусна вътре. Калин се промъкна след майка си, с наведена глава, колеблив и объркан.
— Къде са ми нещата? — попита Росица спокойно.
— У мен са! — изстреля Тодорка Странджанска. — И няма да ги върна! Ще постоят, да се поуспокоиш. Да поживееш малко без парцалите си — може и умът ти да си дойде на мястото!
— Значи потвърждавате, че вещите ми са при вас и умишлено отказвате да ги върнете — каза Росица без повишен тон. — Добре. Калине, дай ми ключовете от колата.
Той я погледна стъписано.
— За какво?
— Ще отида до дома на майка ти и ще си взема собствените вещи.
— Няма да посмееш! — изкрещя свекървата. — Това е моят апартамент! Там няма да те пусна!
— Тогава ги докарайте тук веднага — отвърна Росица. — Или отивам в районното и подавам сигнал. Вечерните дежурства работят денонощно.
Тодорка Странджанска остана без дъх. Тя очакваше сълзи, истерия, молби — каквото и да е, но не това хладно, твърдо спокойствие. Обърна се рязко към сина си:
— Калине! Ще стоиш ли и ще гледаш как жена ти ме заплашва?!
Калин мълчеше. Погледът му се луташе между майка му и Росица. Лицето му беше сиво, изтощено. Искаше всичко това просто да приключи. Да се разберат някак. Да го оставят на мира.
— Кажи нещо, синко! — настояваше майката. — Аз съм ти майка! Цял живот съм се жертвала за теб! А тази… тази нахалница си позволява такъв тон!
— Мамо, стига вече… — промълви той. — Нека просто върнем нещата и да се успокоим…
— Какво?! — тя го изгледа така, сякаш беше извършил предателство. — Ти си на нейна страна?! Срещу родната си майка?!
— Не съм на ничия страна — Калин прокара ръце по лицето си. — Просто искам този кошмар да свърши…
Росица го наблюдаваше. Пълнолетен мъж, който и след четиридесетте не можеше да каже „не“ на майка си. Който се страхуваше от нейния гняв повече, отколкото от това да загуби съпругата си. Който се криеше зад удобното „да се успокоим всички“, вместо да застане зад семейството си.
— Добре — каза тя тихо. — Тогава ще отида сама.
Взе чантата си, телефона, облече якето.
— Къде тръгваш? — сепна се Калин.
— В полицията. Да подам жалба за кражба.
— Росице, почакай!
Но тя вече отваряше вратата. Свекървата се хвърли след нея и я сграбчи за ръкава:
— Как смееш! Ще видиш ти полиция! Аз първа ще подам жалба — за тормоз! За обида към възрастен човек!
Росица спря. Обърна се. И изведнъж се засмя — тихо, без капка веселие.
— Знаете ли какво, госпожо Странджанска — каза тя, гледайки я право в очите. — Пишете. Да се срещнем в районното. Аз ще разкажа как сте влезли в дома ми без позволение, как сте взели вещите ми и как сте продали семейна реликва. А вие ще разкажете за „обидата“. Да видим кое ще ги заинтересува повече.
Лицето на свекървата побеля. За първи път тази вечер осъзна, че е прекрачила граница.
— Аз… аз се пошегувах за жалбата — промълви тя. — Няма нужда да го правим толкова сериозно…
— За мен е сериозно — отвърна Росица. — Имате пет минути да кажете кога ще върнете вещите ми. Иначе тръгвам.
Настъпи тежка тишина. Тодорка Странджанска гледаше ту снаха си, ту сина си, чакайки той да се намеси, да я спаси, да спре тази „лудост“. Но Калин стоеше до стената и мълчеше. Беше капитулирал.
— Утре сутрин — изсъска тя. — Утре ще ги докарам.
— В девет — уточни Росица. — И парите за обеците. До последната стотинка.
Свекървата си тръгна, затръшвайки вратата. В апартамента остана само Калин. Той гледаше Росица с празен, изгубен поглед.
— Доволна ли си? — попита тихо. — Накара ме да избирам между теб и майка ми.
Росица се усмихна горчиво.
— Не, Калине. Аз просто поисках да ми върнат собствените вещи. Майка ти направи цирка. А ти… ти не направи нищо. Не ме защити. Не защити дома ни. Просто стоеше и чакаше всичко да приключи.
— Аз не мога да се карам с майка си! — избухна той. — Тя е възрастна! Има високо кръвно! Ти искаш да…
