— …Е, какво, добре ли си изкарахте? Починахте ли си? — чу се бодрият глас отсреща, сякаш разговорът щеше да бъде лек и приятелски.
— Тодорка Странджанска, къде са личните ми вещи? — Росица не си направи труда за учтиво начало.
В слушалката настъпи кратко, напрегнато мълчание. След секунда свекървата се засмя, но този смях звучеше неестествено, като зле изиграна роля.
— Какви вещи, мило момиче? За какво говориш изобщо?
— Говоря за якето ми, роклите, обувките, кухненските ножове и обеците на покойната ми баба. За онези неща, които сте изнесли от апартамента ни без знанието и съгласието ми.
Настроението от другата страна се смени мигновено. Веселостта се стопи, а в гласа се появи студена, остра твърдост.
— Росице, не драматизирай така. Аз не съм ти чужд човек, аз съм майката на Калин. Помогнах на роднини — това е напълно нормално. Или започна да броиш всяка стотинка? Ти имаш предостатъчно, а хората нямат нищо!
— Взели сте моите вещи без разрешение — повтори тя спокойно. — Това има едно име. Кражба.
Тодорка изсумтя презрително.
— Кражба?! Ти какво си въобразяваш? Аз съм майка на мъжа ти! Имам право да влизам в дома на сина си, когато реша! А това, че си натъпкала гардеробите с парцали за три заплати, си е твой проблем. Трябва да се живее по-скромно, снахо. И да се мисли за семейството, не само за себе си!
— Върнете ми нещата — пръстите на Росица се впиха в телефона, кокалчетата ѝ побеляха. — Всичко. До последния чифт обувки. И обеците. Веднага.
— Няма да върна нищо! — гласът на свекървата изведнъж писна. — Лора вече облече онази рокля, сега трябва да се пере! Ножовете ги дадох на съседката — тя отдавна искаше такива. А обеците… тях ги продадох! Да, продадох ги! На Лора ѝ трябваше подарък за рождения ден, та ги продадох! Какво ме гледаш така? Ти имаш още куп боклуци! А момичето е щастливо — купиха ѝ кожено палто с тези пари!
В първия миг Росица не успя да си поеме дъх. Обеците. Бабините обици. Продадени. За да се купи палто на братовчедка на Калин, която тя беше виждала едва няколко пъти в живота си.
— Продали сте подарък от моята починала баба — изрече тя бавно, с равен и безжизнен тон, — за да купите палто на човек, който за мен е напълно чужд.
— Стига си повтаряла „баба, баба“! — избухна Тодорка. — Бог да я прости, но животът продължава! А Лора е семейство на Калин, значи и твое! Трябва да се радваш, че се грижа за роднините, а не да ми вдигаш скандали!
Росица прекъсна разговора. Ръцете ѝ трепереха — не от безсилие, а от ярост, чиста и ледена.
Тя се обърна към Калин. Той стоеше на прага, свит и виновен, с онзи поглед, който подсказваше надеждата му, че тя ще се разплаче, той ще я прегърне и всичко някак ще се размине, както винаги.
— Ти си знаел — каза тя тихо. — Знаел си, че е продала обеците.
Той потрепна, сякаш думите го удариха физически.
— Аз… тя ми каза след като вече ги беше продала… Нищо не можех да направя… Вече беше станало…
— Можеше да ми се обадиш в Турция и да ме предупредиш. Можеше да кажеш на майка си, че няма право да пипа моите неща. Можеше да ѝ вземеш ключовете още при първия ѝ разговор. Но не направи нито едно от тези неща.
— Росице, опитай се да ме разбереш, това е майка ми! — той направи крачка към нея с протегнати ръце. — Не мога да се карам с нея. Тя ме е отгледала сама, след като баща ми си тръгна. Аз ѝ дължа всичко! А вещите… ще купим нови! Имаме пари!
— Обеците на баба ми не могат да се купят отново — отговори тя. — Те ги няма. Разбираш ли? Няма ги, Калин.
Той замълча. В очите му тя видя добре познатата смес от самосъжаление, надежда, че бурята ще отмине, и увереност, че и този път тя ще преглътне. Както винаги. Защото винаги тя беше тази, която отстъпваше. Която мълчеше, когато свекървата подмяташе забележки за заплатата ѝ, за „излишните“ ѝ разходи, за това как „навремето хората не живееха така“.
— Обади се на майка си — каза Росица. — Кажи ѝ да донесе всичко, което е взела. Всичко, което може да се върне. И парите за обеците.
— Роси, тя няма да ги върне…
— Тогава ще отида аз. И ще подам жалба в полицията за кражба. С всички последствия.
Калин пребледня.
— Не можеш да направиш това… Това е майка ми! Искаш да ѝ съсипеш живота с наказателно дело?!
— Искам си вещите обратно. Ако за това е нужна официална жалба — ще я подам. Майка ти е нарушила закона. Влязла е в чуждо жилище и е присвоила чужда собственост.
Той я гледаше, сякаш виждаше непознат човек. Меката, примирена съпруга, която винаги търсеше компромис, беше изчезнала. Пред него стоеше жена, която вече не възнамеряваше да отстъпва. Калин никога не беше умеел да избира между майка си и съпругата си — винаги се криеше и чакаше конфликтът да се реши сам.
— Ще ѝ се обадя сега — промърмори той. — Ще се опитам да ѝ обясня…
Росица се обърна и излезе на балкона. Имаше нужда от въздух. Гледаше вечерния град, светлините по прозорците, и ясно усещаше как нещо вътре в нея се е пропукало окончателно, без възможност да бъде поправено.
