Когато Росица Живкова отключи входната врата на апартамента си след двуседмичната почивка в Турция, първото усещане не беше радост, а миризма. И то не онази позната, спокойна домашна миризма, която се натрупва с годините. Напротив – във въздуха се носеше нещо натрапчиво и чуждо: евтин ароматизатор, примесен с жасмин, а отдолу – фина следа от непознати дамски парфюми.
Съпругът ѝ, Калин Богданов, вече беше влязъл, влачейки куфара си по пода, и се бореше с ключалката на балконската врата, като мърмореше за задушния въздух. Росица остана неподвижна в антрето. Нещо не беше наред. Жилището ги посрещна с тишина, но тя не беше уютна – сякаш пространството пазеше спомена за присъствието на някой друг.
Тя тръгна бавно към хола. На пръв поглед всичко изглеждаше подредено, но погледът ѝ се спираше на дребни, смущаващи детайли. Декоративните възглавници на дивана не бяха подредени както тя винаги ги оставяше. Вазата с изкуствените цветя върху скрина беше завъртяна под друг ъгъл. А на масичката липсваше любимият ѝ фотоалбум – онзи с кожената корица, който Росица държеше винаги идеално центриран.
Пулсът ѝ се ускори. Тя се отправи към спалнята и там преживя първия истински шок. Вратите на плъзгащия се гардероб бяха леко открехнати. Росица ги отвори докрай… и застина.
Празно. Мястото, където висеше черното ѝ кожено яке от известна италианска марка, зееше безжизнено. Двете ѝ най-хубави рокли липсваха – изумрудената, с която беше на фирменото тържество, и елегантната бордо рокля тип „калъф“, която подчертаваше светлата ѝ коса. От горния рафт бяха изчезнали три чифта обувки. Нямаше я и любимата ѝ велурена чанта.
Гърлото ѝ се сви. Тя прокара ръка по празните закачалки, сякаш очите я лъжеха. Това не беше обир – телевизорът си беше на стената, лаптопът на Калин стоеше необезпокояван на бюрото. Никой крадец не би взел само нейните дрехи и аксесоари, оставяйки техниката.
— Калин — извика тя, а гласът ѝ прозвуча глухо и чуждо. — Ела веднага тук.
Той се появи на вратата с бутилка вода в ръка, все още без да осъзнава мащаба на проблема.
— Къде са ми нещата? — Росица посочи празните места в гардероба.
Калин погледна натам и тя ясно видя как изражението му се променя – от почуда, през осъзнаване, до нещо, което силно приличаше на вина. Той отклони очи.
— Ами… това е майка ми… — започна несигурно.
Вътре в Росица се стегна болезнен възел.
— Майка ти? — повтори тя почти шепнешком.
— Обади се на третия ден след като заминахме — заговори той прибързано, сякаш искаше да приключи разговора възможно най-бързо. — Каза, че Лора Лъвова има рожден ден и нямало какво да облече. Знаеш я, братовчедка ми е. Мама помоли да ѝ дам нещо от твоите дрехи за малко. Не можех да ѝ откажа…
— Ти си дал ключовете от нашия апартамент на майка си, докато бяхме в отпуск? — Росица произнасяше всяка дума бавно, натежала от смисъл.
— Да, но само за кратко! Тя каза, че ще върне всичко по местата! — Калин вече се изнервяше. — Роси, защо реагираш така? Това е семейство, нали трябва да си помагаме!
Без да каже нищо, Росица се обърна и отиде в кухнята. Отвори горния шкаф над хладилника, където винаги стоеше нейната гордост – комплект японски ножове от дамаска стомана, подарък от колегите ѝ за последния ѝ рожден ден. Шкафът беше празен.
— И ножовете ли е взела майка ти? — попита тя, без да се обръща.
Мълчанието зад гърба ѝ беше по-красноречиво от всякакви думи.
— Каза, че нейните били тъпи, а тези при нас само стояли — промърмори Калин. — Обеща другата седмица да ги върне…
Росица затвори очи. В съзнанието ѝ изплува образът на свекърва ѝ, Тодорка Странджанска, която в продължение на две седмици се е разхождала из дома им като стопанка. Отваряла е шкафове, прехвърляла е чужди вещи, решавала е кое ѝ трябва и кое е „в повече“ за Росица.
— Какво още е взела? — гласът ѝ беше неестествено спокоен.
— Роси…
— Какво още е изнесла майка ти от моите неща?
Калин въздъхна тежко.
— Фотоалбума… онзи с кожената корица. Имаше снимки от детството ми, тя искала да ги покаже на нейна приятелка. И… и златните ти обеци с перлите. Каза, че за празника на Лора не може без бижута. Обеща след седмица да ги върне…
Обеци. Същите, които покойната ѝ баба беше подарила. Единственият спомен, който Росица пазеше от нея. Леден студ се разля по тялото ѝ.
— След седмица? — повтори тя. — Калин, ние вече сме си у дома. Минаха два дни от срока, който тя самата даде. Къде са вещите ми?
Той не отговори. Мълчанието му беше достатъчно ясно.
Росица мина покрай него, взе телефона си от масата и набра номера на свекърва си. Тодорка Странджанска вдигна още на третото позвъняване, а гласът ѝ звучеше бодро и безгрижно, сякаш нищо необичайно не се беше случило и разговорът тепърва започваше.
