Стефана Костурска го беше преценила още тогава и го каза направо, без увъртания:
— Такъв мъж рядко се среща. Уравновесен, отговорен, с топло сърце. И най-важното — гледа те право в очите, като ястреб, който вече е избрал.
При следващото си идване Добромир Калинов се появи със стария си „бобик“, натъпкан догоре с инструменти. Не губи време — подмени накривените дъски на верандата, изправи портата, затегна пантите. Вечерта тримата седяха под разцъфналата черемуха — ароматът беше опияняващ. На масата имаше чай, неговия мед и нейните пухкави палачинки.
— Бабо Стефана — засмя се Добромир, — твоят мед с тези палачинки е направо песен! Само заради това си струва пак да дойда. Нали, Росице, вкусно е?
Времето си вървеше, а той не беше от хората, които се колебаят дълго. Един ден, пак на гости и пак покрай палачинките, Добромир изведнъж стана сериозен. Пред очите на Стефана Костурска и Мила Яворова той се обърна към Росица Балканска, хвана ръката ѝ и заговори тихо, но ясно:
— Росице, не умея да говоря красиво. Живея сам от години. И ти си сама. Нека спрем да бъдем поотделно. Да станем семейство.
Той коленичи и извади малка кутийка с обикновен златен пръстен. Мила изпищя от радост, започна да пляска и да подскача:
— Мамо, кажи „да“! Чичо Добромир е страхотен!
Стефана Костурска сияеше — кимаше, а сълзите се търкаляха по набръчканите ѝ бузи. Росица се изчерви, захапа устни, после само леко наклони глава в знак на съгласие. Думи нямаше — сърцето ѝ се късаше от щастие, което беше смятала за безвъзвратно изгубено.
Лятото прекарваха на пчелина — сред липов цвят и тежък меден въздух. Щом застудеше, се прибираха в къщата на Стефана Костурска — не можеха да я оставят сама. Добромир пристрои ново крило: светла, просторна стая за него и Росица и отделна за Мила. В старата част направиха голяма кухня с дневна, където вечер всички се събираха около масата, пиеха чай и пееха, акомпанирани от китарата, на която Добромир се оказа изненадващо добър. Домът най-сетне си имаше истински стопанин.
Една късна есен, когато първите слани бяха посребрили тревата, във двора се появи Милен Яворов. След него, подпирайки се на бастун, пристъпваше остарялата му майка. Не му се беше получило на север, не се беше вписал в чуждия живот. Спомни си, че някъде има свое, изоставено семейство. Росица излезе на верандата, а до нея застана порасналата Мила — почти непозната за него.
— Здрасти… жено. Бивша — промълви Милен несигурно. — Върнах се. Може да забравим миналото? Да се съберем пак. За детето баща трябва, не чужд човек.
— Точно така — включи се майка му, вече без предишната надменност. — Скарахте се, помирихте се. Ще си живеете отделно.
Мила погледна непознатия и тихо попита:
— Мамо, кой е този?
— Как кой?! — избухна старицата. — Аз съм ти баба, а това е баща ти!
Момичето я погледна спокойно и възпитано, почти пораснало:
— Аз си имам баба — баба Стефана. И татко си имам — чичо Добромир. Той ме обича, и аз него. По-близък ми е от роден. Ние си намерихме истинско семейство. Други не ни трябват.
— Цялата си в майка си… — изръмжа бившата свекърва. Милен стоеше с наведена глава. Жената го дръпна за ръкава: — Хайде да си вървим. Казах ти.
Росица най-сетне проговори твърдо:
— Довиждане. И повече не идвайте. Ние с Добромир сме щастливи.
Двамата си тръгнаха прегърбени. А дворът сякаш се изпълни със светлина и лекота. По-късно Добромир се върна и много съжали, че не е бил у дома. Росица го прегърна и си помисли, че може би така е било по-добре. Истинското им щастие нямаше нужда от защита — беше тихо, здраво и сладко като пресен мед от собствения им пчелин. Съдбата се оказа мъдра като пчелна майка — събра ги в един сплотен кошер, където всеки намери мястото си и своята топлина.
