Мила Яворова не изглеждаше като обикновено четиригодишно дете. В погледа ѝ имаше съсредоточеност и някаква ранна зрялост. Тя последователно огледа майка си, после възрастната жена, и без колебание кимна, сякаш решението вече беше взето вътре в нея.
— Ще дойда — каза спокойно. — И ще помагам.
— Бабо Стефано, до довечера ли ще я задържиш? — учуди се Росица Балканска, сякаш не вярваше, че някой поема такава отговорност толкова естествено.
— А защо не? — усмихна се Стефана Костурска. — Самичка съм си. Работата ми е малко — да издоя козата, да донеса вода. А с детето денят минава по-леко.
От този момент всичко си дойде на мястото, сякаш така е било отредено. Стефана живееше сама — съдбата не ѝ бе дала собствени деца, а годините тишина бяха събрали в нея огромен запас от неизразена обич. Тази обич се изля с пълна сила върху Мила и върху Росица. Всяка вечер, когато майката идваше да вземе дъщеря си, опитваше да остави някой лев на старицата, но тя веднага се намръщваше строго.
— Недей така — отсичаше тя. — Не го правя за пари. Радост ми е. Аз съм сама, ти си сама — знам какво е да нямаш на кого да се опреш. Считай, че на Мила съм ѝ втора баба. А и на теб — също.
Така се роди тяхното малко, необичайно, но топло семейство. След като поотрасна, Мила след училище тичаше не към дома, а право към къщата на баба Стефана. Там я чакаше топла храна, търпеливо изслушване на детските ѝ истории и помощ с уроците. Росица, от своя страна, се грижеше за старицата като за кръвна роднина — купуваше ѝ лекарства, носеше вода, чистеше и подреждаше. Стефана Костурска боготвореше „своите момичета“, глезеше ги с пухкави мекици и баници с кисело зеле. Тя се превърна в онзи тих пристан, който не позволи на Росица да потъне в отчаяние.
Стефана беше сръчна жена, от онези, които могат всичко с ръцете си. Най-много обичаше да плете. С времето облече цялото си обкръжение — дебели чорапи, ръкавици с шарки, топли вълнени шалове. Мила се кипреше с тези дрехи и всички знаеха, че няма по-хубаво облечено дете в селото. Само бившата свекърва на Росица, когато я срещнеше, демонстративно обръщаше глава и се хвалеше в магазина как синът ѝ Милен Яворов „живеел охолно на Север“, макар че той не беше стъпвал да види детето си нито веднъж.
Раната от предателството на Милен отдавна бе загрубяла. Болката вече не кървеше, а животът течеше, изпълнен с грижи за Мила и за баба Стефана. Един летен ден майка и дъщеря тръгнаха за гъби. Загубиха пътеката и неусетно излязоха на поляна с пчелин. Насред нея се издигаше спретната къща, а около нея — подредени кошери. До стъпалата лежеше рошаво куче на верига и щом ги видя, надигна глас.
Отзад се появи мъж около четиридесетте, с прошарена брада, работна шапка и лека куцота.
— Кои сте вие? — подвикна той, а кучето веднага утихна.
— Изгубихме се — отвърна Росица. — От селото сме.
— Че това е Росица Балканска! — лицето му се озари. — И с дъщеря си! Не ме ли позна? Аз съм Добромир Калинов, братът на Таня Соколова, твоята съседка.
Росица се вгледа и изведнъж си спомни.
— Добромир… да, вярно. От години не сме се виждали, още откакто ти… — тя замълча.
— Откакто погребах жена си — довърши той спокойно. — Така е в живота. Хайде, влизайте, да пийнем чай с мед. А момичето ти колко е пораснало! Как е Милен, още ли ходи по вахти?
— Напусна ни — каза Росица леко, сякаш изричаше чужда история. — Мила беше на четири. Намери си друга.
— Глупак — възмути се искрено Добромир. — Такава жена… А ти, гледам, си се съвзела.
— Да. Вече да.
Той ги нагости с чай и ароматен мед направо от питите, напълни им буркан за вкъщи и специално помоли да занесат малко и на баба Стефана, за която Росица говореше с такава обич. Изпрати ги до пътеката, без да откъсва от нея внимателния си, добър поглед.
Няколко дни по-късно Добромир Калинов се появи отново — този път направо в двора на баба Стефана. Не искаше да дава повод за приказки. Опитната жена бързо разбра какво става, сложи чайника, а той пак донесе мед. Мила веднага беше изпратена да повика майка си. Оглеждайки къщата, Добромир забеляза наклоненото стъпало на верандата.
— Това не е работа — поклати глава той. — Следващия път ще го оправя.
Когато Росица дойде, разговорът потече леко — смях, закачки, топлина. А след като Добромир си тръгна, баба Стефана остана замислена, с онази особена усмивка на човек, който вече усеща, че в живота на „неговите момичета“ се задава промяна.
