— Здравей, Росица — поздрави той, като смутено свали шапката си. — Реших да мина да те видя. С майка ти вече… нали разбираш. Време се намира повече. Може да идем до клуба? Донесли са нов филм. Ще се отбия към седем, става ли? — думите му звучаха уж небрежно, но погледът издаваше искрено очакване, почти молба.
Росица работеше като деловодител в селската администрация — работа неблагодарна, с куп задължения и малко признание. Ценяха я заради точността и сериозността ѝ, затрупваха я с отговорности, а насреща идваха само дребни премии. В онзи миг, когато срещна несигурния му поглед, в нея проблесна мисъл, която рядко си позволяваше: „Ами ако този път не откажа? Защо все „не“, защо все сама?“
— Добре, Милен. Ела. Ще идем на кино — каза тя и за пръв път от години му се усмихна открито.
От онази вечер срещите им станаха нещо естествено. Майката на Милен — Живка Велизарова — прие избора на сина си, макар и с известна предпазливост.
— Момичето е читаво, оправно, на краката си — каза тя веднъж. — Само гледай да не ѝ хрумне да бяга в града да учи. Тогава ти какво ще правиш?
— Мамо, аз вече ѝ предложих! И тя прие! — сияеше Милен. — Само че не иска голяма сватба, пари ѝ се свидят. За мен е важно да сме заедно — подпис и толкова. Ти как мислиш?
— Аз… нямам нищо против. Женете се — махна с ръка Живка.
И все пак сватба имаше. В селото така се правеше — иначе не можеше. Всички се включиха: в клуба подредиха масите, а самотната възрастна съседка Стефана Костурска, която младежите наричаха баба Стефана, уши роклята на Росица от старо перде, като ѝ вплете в косите бели полски цветя. Булката беше като от картина. До нея, откъм „майчината“ страна, седеше именно баба Стефана — Росица сама я помоли да заеме мястото на роднина. Цялото село празнуваше: кой донесе баница, кой буркан със зимнина, а от фурната подариха торта. Беше шумно, тясно, но някак светло и весело.
Росица все още таеше надежда да запише задочно обучение, но животът побърза да пренареди плановете ѝ — скоро разбра, че е бременна. Милен реагира рязко:
— Каква учеба? Къща трябва да се гледа, не дипломи — отсече той.
Настаниха се в бащината ѝ къща. Родиха им се дъщеря — Мила Яворова. Росица се посвети изцяло на майчинството. Свекървата помагаше рядко — собствено стопанство, свои грижи.
След време един армейски другар на Милен го примами да замине на север при нефтодобивниците, обещавайки бързи пари. Милен пламна от идея до идея.
— Роси, тръгвам! Ще изкараме средства, ще купим кола, ще оправим всичко! Ще се върна като човек! — говореше с размах.
Започна да ходи на вахти — заминаваше и се връщаше, носеше пари. Не бяха богатства, но за селото изглеждаха прилични. Росица спестяваше. Докато един ден той не се върна. Обади се — каза, че работата се е проточила. Парите изпрати по Калоян Драгиев. Калоян донесе плика, усмихваше се странно и гледаше Росица с алчен, неясен поглед.
След това Милен повече не се появи. Намери друга. Сам ѝ го съобщи по телефона — гласът му беше далечен, празен:
— Росица… оправяй се както можеш. Тук имам… нов живот. Няма да се връщам.
Нощем тя плачеше — не толкова от любов, колкото от срам, унижение и безсилие пред съдбата си и пред малката Мила. А скоро и Живка се отвърна от нея:
— Щом моят Милен те е оставил, значи и аз нямам нищо общо с теб — каза студено, без дори да погледне внучката си.
Росица започна работа като продавачка в селския магазин. С Милa беше трудно — детето често боледуваше, а детската градина се превърна в постоянен проблем. Понякога Росица я водеше със себе си. Момиченцето беше тихо, затворено, можеше с часове да стои до щайгата зад щанда и да си играе с една стара кукла.
Един ден в магазина влезе баба Стефана. Погледна детето, свито върху касетката за зеленчуци, и поклати глава.
— Росице, защо влачиш детето по магазини?
— Болна е, не я приемат в градината. Няма на кого да я оставя, бабо Стефано.
— Милeнце — обърна се тя нежно към детето, — ще дойдеш ли у мен? Ще си поиграем, ще се поразходим, ще нахраним кокошките.
Мила беше на четири години. Говореше ясно, не по детски накъсано, и изглеждаше необичайно сериозна за възрастта си, сякаш разбираше повече, отколкото показваше.
