Студената пролетна река го погълна безмълвно – нито вик се чу, нито плясък, нито някакво обяснение остана след нея. Когато Борислав Нейчев, бащата на Росица Балканска, се удави, цялото село говореше само за едно – колко нелепа и безпощадна може да бъде съдбата. Човекът беше запален и опитен рибар, познаваше водата като дланта си, а въпреки това смъртта му дойде внезапно и без смисъл. Едни твърдяха, че се е подхлъзнал на хлъзгавия мост, под който се зееше дълбок вир без дъно. Други се кълняха, че са видели лодката му празна, по-късно изхвърлена в тръстиките, сякаш реката, наситила се, бе изплюла ненужната си плячка.
Росица тогава беше едва на дванайсет. Погребението на баща ѝ премина покрай съзнанието ѝ като размазан, приглушен кадър: черни забрадки, чужди ридания, тежки длани, които я стискаха за раменете. В спомените ѝ обаче той остана жив и ярък – смехът му, ухаещ на слънце и вятър, силните прегръдки, които я издигаха сякаш до небето, и тайното им ръкостискане, разменяно, когато майка ѝ не гледаше. Той обичаше безмерно единственото си дете, наричаше я своята „малка русалка“.
След това останаха двете със Светла Радославова – сами. Не живееха в изобилие, но и лишенията не ги смазваха: кравата Зорка, зеленчуковата градина и подкрепата на съседите помагаха да се държат на повърхността. В беда селото се сплотяваше – мъжете заедно косеха тревата, заедно събираха ароматното сено и го трупаха високо в сеновала, чак под покрива. Росица учеше старателно и поглъщаше книгите с ненаситност. Мечтаеше да избяга от този бавен свят, пропит с дим и тор, да влезе в институт в града и да стане нещо повече. Майка ѝ, уморена от безкрайните ниви и доенето, я насърчаваше:
— Разбира се, дъще, лети и учи. Аз тук съм се родила и тук ще си остана. Но за вас, младите, пътят е друг. Градът ви вика — и това е редно.
Росица беше в края на девети клас, когато съдбата нанесе нов удар. Светла Радославова, наведена над коритото с прането, внезапно се вкамени и тихо, без паника, прошепна: „Дъще, нещо не мога…“. Парализира я. Дясната страна на тялото ѝ се превърна в безжизнена тежест. След болницата я върнаха у дома и тя повече не се изправи. Мечтите за институт се разсеяха като утринна мъгла над реката. Росица не можеше да остави майка си сама — нямаше на кого. Тя се превърна в болногледачка, в детегледачка и издръжка едновременно, а ученическата ѝ книжка бе прибрана дълбоко, в най-тъмното чекмедже на скрина.
Съседката Таня Соколова я убеждаваше:
— Росице, аз ще наглеждам Светла! Заминавай, кандидатствай! Иначе ще заровиш мечтите си тук завинаги. Нали толкова искаше да си тръгнеш!
Но Росица само поклащаше глава. Не можеше. Дори най-добронамерената чужда грижа ѝ звучеше като предателство. Тя самата трябваше да носи този кръст. Две дълги години се нижеха в безкрайна поредица от инжекции, лекарства, смяна на чаршафи и тихи, едностранни разговори. А после майка ѝ си отиде кротко, сякаш догаряща свещ. Съседите отново се събраха — помогнаха с погребението, с помена, със споделената тиха мъка.
След това настъпи празнота. Горчива и звънтяща. Беше пролет — същата, която някога отне баща ѝ. Подтикната от неясен вътрешен импулс, Росица изми всички прозорци до кристална чистота, изтърка подовете, изтупа чергите. Смени пердетата с нови, от ситцe, с ярки цветя. Къщата засия и се изпълни със светлина, но именно това направи самотата още по-болезнена. Тя миеше стълбите на верандата, когато портата изскърца.
На прага стоеше Милен Яворов — местният младеж, върнал се от казармата и обичащ с показен патос да разказва за службата си, особено след няколко чашки. Росица отдавна му беше на сърце — тиха, сериозна, различна от останалите. Само че тя никога не ходеше на танците в читалищния клуб, предпочитайки шумната компания да замени с тишината на библиотеката или с уединението на собствената си стая, когато погледът ѝ неволно се спря върху лицето му и тя усети, че този миг ще доведе след себе си нов разговор и нов обрат в живота ѝ.
