Прякорите от подобен тип винаги са ме разсмивали — особено когато влюбени си гукат с тях, а ние неволно ставаме публика на интимните им закачки. Радослав Витошки по принцип мразеше умалителните и захаросани обръщения, винаги мърмореше, ако някой се осмелеше да го нарече така. А сега — о, чудо — самият той търпеше подобно галене и дори не възразяваше. Цялата сцена ми се струваше едновременно комична и нелепа.
„Боже мой… гъбка… шампиньонче…“ — повтарях си наум, стискайки зъби, за да не избухна в смях.
От гърлото ми излизаше приглушено кикотене, което трудно овладявах, докато Радослав ме пронизваше с поглед, пълен с мълчаливо предупреждение: „Спри, това не е смешно.“ На момичето обаче той не отговаряше. А тя стоеше насреща ни напълно объркана, с едно безпомощно, почти жалко изражение, което неочаквано събуди у мен капка съчувствие.
— Хайде, кажи ѝ нещо, виж как се притеснява — обърнах се към съпруга си, след като за миг успях да се овладея и да върна привидно контрола над ситуацията.
Само че спокойствието ми трая кратко. Вълна от истеричен смях отново ме заля. Беше чиста нервна реакция — осъзнавах го, опитвах се да се държа прилично, но тялото ми отказваше да се подчини.
Извърнах глава, за да не срещам възмутения му поглед, но дори това не помогна. Колкото и да се стараех, не можех да спра. Ситуацията беше твърде деликатна, а аз — напълно неподходящо — се смеех като глупачка.
— Това е жена ми — прозвуча най-накрая гласът на Радослав.
Така той реши да внесе яснота в съзнанието на любовницата си. Аз веднага се овладях, извадих салфетка от чантата си и пред огледалото внимателно попих сълзите, появили се от смеха. Гримът ми беше качествен, не се беше размазал, но все пак не исках да изглежда, сякаш плача заради него. Няма да му доставя това удоволствие.
В огледалния образ видях разширените от уплаха очи на „пъпчицата“ — явно подобен обрат изобщо не фигурираше в представите ѝ.
— Как така… жена?! Нали каза, че не си женен! — гласът ѝ трепереше от шок.
— Излъгал те е, миличка. Как може да си толкова… доверчива? — казах аз, обръщайки се към нея с престорено мек тон, зад който ясно прозираше иронията. Думата „глупава“ буквално пареше на върха на езика ми, но реших да бъда великодушна — поне на думи.
Може би прекалих, но в онзи момент не изпитвах никаква жал. Нека занапред първо поглежда в паспорта — графата „семейно положение“ — преди да скача в леглото на мъж.
Макар че, да си призная, за много жени подобни детайли изобщо не са от значение — важното е портфейлът да е пълен. Тази обаче изглеждаше по-скоро инфантилно принципна. Или просто си беше въобразила, че един ден ще се омъжи за него.
„Пъпчицата“ нацупи устни, сякаш току-що ѝ бяха отнели скъпа играчка. Очевидно вече се беше примирила с мисълта, че тази „играчка“ е само нейна. А ето че реалността я удари челно.
— Ти пък си много умна! — изсъска тя, стрелкайки ме с поглед изпод тежките изкуствени мигли. — Стара глупачка! — изстреля, а после, сякаш изчерпала целия си речник, добави безпомощно: — Ето!
Вратата на асансьора вече се затваряше. Тя натисна бутона панически и изхвръкна навън, като хукна по площадката, давейки се в сълзи. Най-вероятно се отправи към „своята“ квартира. Или по-точно — към апартамента, който моят съпруг беше наел специално за срещите им.
За това научих едва вчера, съвсем случайно, когато забелязах, че от общата ни спестовна сметка е изчезнала солидна сума. Парите бяха преведени директно по картата на Радослав Витошки.
По принцип той винаги ме уведомяваше за по-големи разходи — така сме се разбрали, бюджетът ни е общ. Но този път беше замълчал. Това веднага ми светна като червен сигнал. Беше необичайно и крайно подозрително. Реших да го попитам директно, надявайки се поне веднъж да чуя истината.
Вместо това той започна да увърта, да се оплита в обясненията си и да измисля нескопосани оправдания. Уж бил решил да направи подаръци — на мен и на дъщеря ни. Само че Радослав, който цял живот пестеше дори от най-близките си, внезапно да стане щедър? Звучеше абсурдно. Лъжата му се усещаше с кожата.
Направих се, че му вярвам, макар вътре в мен да бушуваха гняв и подозрение. Знаех, че ме мами. И когато той влезе под душа, не издържах — взех телефона му. Никога преди не бях посягала към чужда лична територия и дори осъждах подобни постъпки, но в онзи момент моралът ми беше без значение. Исках истината, каквато и да е тя.
Паролата се оказа елементарна — рождената дата на дъщеря ни. Въздишката ми излезе тежка. Да, той обичаше детето ни — в това не се съмнявах. Но що се отнася до мен… бях готова да приема всичко, освен лъжа и измяна.
В телефона открих разписка за наем — платен за цяла година напред — както и кратка кореспонденция със собственика, в която фигурираше точен адрес. Всичко сочеше едно: жилището беше осигурено за някого другиго, а аз тепърва щях да разбера колко дълбоко стига това предателство.
