От този момент нататък вложих цялата си воля и надежда в едно-единствено нещо – да забременея. Месец след месец очакването се превръщаше в мъчение, а всяко ново разочарование оставяше по още една невидима пукнатина в мен. Болеше не само тялото, а и достойнството ми. Когато го молех да отидем заедно на изследвания, той реагираше с хладна ярост и жлъч: заявяваше, че с него всичко било наред, а проблемът бил в мен, защото „женската ми функция отдавна е приключила“. Тези думи ме пронизваха по-болезнено от всяка диагноза.
Истината обаче беше различна. Аз вече бях минала през прегледи, изследвания и консултации. Лекарката беше категорична – здравето ми позволяваше да стана майка не на едно, а дори на две или три деца. Само че Радослав Витошки вече не искаше да чуе това. Вярата му в мен беше изчезнала напълно. Може би именно затова си беше позволил да прекрачи границата и да си намери друга жена – за връзката им научих съвсем наскоро, буквално предишния ден.
Ако трябва да съм честна, подозренията ме гризяха отдавна. Той започна да се прибира все по-късно, често изобщо не се появяваше у дома през нощта, а когато питах – дори не си правеше труда да се оправдава. Промените в поведението му бяха крещящи и нямаше как да ги игнорирам, колкото и да ми се искаше.
Вероятно бракът ни просто беше стигнал края си. В този ден го осъзнах ясно и окончателно. И колкото и парадоксално да звучи, в гърдите ми се появи лекота. Сякаш някой беше махнал тежък камък, който години наред ме беше притискал и не ми даваше да дишам свободно.
Да, през последните години се стараех безкрайно – каквото и да правех, го правех за нас, за семейството ни. Само че за него това вече нямаше никаква стойност. Той ме беше отписал, като захабена вещ, загубила блясъка си и първоначалното си очарование.
И не, причината не беше, че съм се превърнала в сянка на себе си. Напротив – за възрастта си изглеждах повече от добре, особено в сравнение с немалко жени на моите години. Но времето е безмилостно и не може да бъде върнато назад, колкото и усилия да полагаш.
Дори най-разкошното цвете, разцъфнало до край, не може да се мери със свежа, пълна със сила пъпка. А точно такава пъпка беше любовницата на съпруга ми – млада, жива, още неувяхнала. Може би не беше рядък или изключителен екземпляр, но носеше онази младост, която мъжете често бъркат с истинска стойност.
Младата жена натисна бутона на своя етаж. Вратата на асансьора се затвори и кабината отново тръгна нагоре. Точно преди да се обърне, тя погледна към мен и се усмихна неочаквано:
— Вие изобщо не сте стара.
Думите ѝ ме свариха неподготвена. В мен се смесиха изненада, лека горчивина и някакво странно, почти иронично облекчение. Да чуя подобен комплимент от млада жена, и то толкова искрен, беше напълно неочаквано. Признавам, ласкаеше ме, макар да не бях свикнала непознати да говорят така с мен.
— Благодаря ти, мила — отвърнах с приглушена усмивка, прикривайки учудването си.
После обърнах поглед към съпруга си и добавих с премерена насмешка:
— Само че мъжът ми е на друго мнение.
Радослав Витошки ме изгледа остро, с поглед, пълен с раздразнение, и веднага се загледа в стената, сякаш искаше да изчезне от ситуацията.
— Напразно мисли така. Вие сте много красива жена — продължи момичето, без да усеща напрежението. — Извинете за въпроса, но на колко сте?
— На четиридесет и две — отговорих спокойно, без да откъсвам очи от реакцията на съпруга си.
Той се стегна целият, вените по шията и слепоочията му изпъкнаха тревожно, сякаш всеки момент щяха да се пръснат. Изглеждаше така, сякаш здравето му е на ръба. И неволно си помислих колко бързо го беше застигнало всичко — сърцето, язвата, умората. Вместо да се втурва след млади жени, можеше поне малко да се погрижи за себе си.
— Уау! Иска ми се и аз да изглеждам така на четиридесет — възкликна тя, очите ѝ блестяха от завист и възхищение. — Каква е тайната?
— Много проста — млад любовник — изтърсих, без да се замисля.
Разбира се, това беше лъжа. Никога не съм имала любовник и не бих си позволила подобно нещо. Нямам нито желанието, нито времето за тайни авантюри, за разлика от съпруга си. Но реакцията му си заслужаваше — той буквално онемя.
Погледът му се заби в мен, очите му се разшириха, а в тях проблесна нещо като болка и недоверие. Е, как е, скъпи? Не е приятно, нали? Сега вече знаеш как се чувства човек, когато му разбият илюзиите.
— Какъв любовник? — изсъска той злобно, взирайки се в мен с почервенели, яростни очи.
Изненада след изненада. Оказва се, че още е способен да ме ревнува. Почти ми стана смешно да го гледам как се бори със собствените си емоции.
Асансьорът отдавна беше спрял, но никой от нас не бързаше да излезе. Напрежението беше толкова осезаемо, че въздухът сякаш вибрираше.
— Какво толкова? На теб е позволено, а на мен — не? — отвърнах с криво усмихване, наслаждавайки се на момента.
Любовницата му ни гледаше с широко отворени очи, очевидно напълно объркана. Наистина наивно създание — още не разбираше, че се е оказала в центъра на конфликт, който тепърва щеше да се разгаря.
— Зайче… какво става всъщност? — промълви тя несигурно, опитвайки се да подреди случващото се в главата си.
Не издържах и се разсмях тихо, защото ситуацията започваше да придобива почти абсурден оттенък и предвещаваше продължение, което нямаше как да бъде спокойно.
