— Ще слизате ли? — попита ме безизразно младата жена, без дори да вдигне поглед, сякаш присъствието ми не значеше нищо повече от сянка, попаднала случайно на пътя ѝ.
— Не, аз отивам нагоре. Реших да се повозя с асансьора на стари години, — не се сдържах и пуснах лека, бодлива шега, придружена с иронична усмивка.
Тя реагира хладно — само сви рамене и без особен интерес влезе в кабината. След нея, тромаво и някак механично, пристъпи и мъжът ми. Движеше се сковано, почти като ламаринен автомат, опитвайки се да прикрие неловкостта и срама, които струяха от всяко негово движение.
Да, точно така — съдбата реши да ме сблъска лице в лице с мъжа ми и неговата любовница, и то в асансьор. Усещането беше като електрически удар — рязко, болезнено и странно обикновено едновременно.
Макар че, ако съм напълно честна със себе си, това не беше чак толкова неочаквано. Аз сама дойдох тук, без ясна причина. Просто имах нужда да я видя — жената, която се беше намесила в живота ми. Да я огледам отблизо, да разбера с кого точно си имам работа.
Е, видях я. И истината се оказа доста по-банална от фантазиите ми. В представите ми тя изглеждаше различно — по-елегантна, по-фина, с някаква особена харизма. Реалността обаче беше далеч по-прозаична.
Срещу мен стоеше напълно обикновена руса млада жена с прекалено дълги, очевидно изкуствени кичури. Миглите ѝ бяха гъсти и неестествено удължени, като на пластмасова кукла. Устните — напомпани и крещящо ярки, сякаш гримът беше нанесен без мярка. А нали днес се цени естествената визия, не тази демонстративна изкуственост.
Като човек, който работи в сферата на красотата, още с първия поглед започнах мислено да отбелязвам как би могло външността ѝ да се подобри, вместо да бъде съсипана по този начин. Очевидно или е попаднала на некадърен стилист, или просто няма усет и вкус.
Облеклото ѝ само затвърждаваше впечатлението. Леопардовият десен отдавна се счита за лош стил, а при нея той присъстваше навсякъде — яке, пола, дори ботуши. Цял ансамбъл в една и съща шарка. Крайният резултат беше натрапчив, груб и предизвикателен, но не по добрия начин.
Като цяло, любовницата на съпруга ми не ми се стори привлекателна. Единственото ѝ предимство беше възрастта — младостта ѝ, онази свежест, която още не е пречупена от живота. Личеше си и наивността ѝ — увереността, че всичко хубаво тепърва предстои и ще трае вечно. Познах този поглед. Някога и аз гледах света така.
Самият ми съпруг също не правеше особено впечатление. Напротив — беше се занемарил. Напълнял, с ясно очертан корем, с неоформена, прошарена брада. Видимо беше решил, че банковата му сметка е достатъчно оправдание да не полага грижи за външния си вид.
В асансьора застана възможно най-далеч от мен, вперил поглед в пода, сякаш се страхуваше да не срещне очите ми. Приличаше на провинило се куче, хванато на местопрестъплението.
В този момент ми беше едновременно смешно и горчиво. Какъв човек беше станал? И какво беше направил с нас, с отношенията ни?
А някога беше съвсем различен — уверен, стегнат, спортен. Красив мъж, по когото жените въздишаха, а той виждаше само мен.
Първите пет години от брака ни бяха истинско щастие. Отглеждахме прекрасната си дъщеря, аз се грижех за дома, за уюта, за спокойствието, и въпреки това работех.
На практика дори не усетих майчинството като пауза в кариерата си — с едната ръка люлеех количката, а с другата изготвях финансови отчети и таблици на компютъра за семейния ни бизнес.
Помагах му с документацията и счетоводството, за да не се налага да наемаме още хора. Всеки допълнителен служител означаваше разходи, а ние се стараехме да ги държим под контрол. Да, фирмата си имаше счетоводител, но работата беше твърде много за един човек. Затова поех част от задачите — за да облекча натоварването му и да спестим пари. За мен това беше напълно естествено решение. Семейството трябва да се подкрепя.
Следващите единадесет години изтекоха равномерно и почти неусетно. Животът ни се превърна в безкрайна поредица от ангажименти. Бизнесът се разрастваше бързо, а с него и отговорностите ми. Малко по малко престанах да мисля за себе си. Желанията ми, мечтите ми — всичко остана на заден план. Аз самата се изгубих някъде по пътя, като стара, забравена страница от книга.
Когато съпругът ми започна да говори за второ дете, все намирах начин да избегна разговора. Дълбоко в себе си знаех, че нямам сили за още едно бебе. Страхувах се, че ще се разпадна под тежестта на новите отговорности и напълно ще изгубя себе си.
Той беше категорично против бавачка, а и аз самата не можех да си представя да поверя детето си на чужд човек, дори на професионалист. За мен това беше немислимо — вярвах, че само аз мога да се грижа за детето си по начина, който заслужава.
И тогава, преди около шест години, той ми постави ултиматум — или ще му родя син, или ще си го намери от друга жена. Думите му ме удариха като гръм от ясно небе. Бях напълно смаяна и не знаех как да реагирам. Семейството беше целият ми свят, аз бях сраснала с него до такава степен, че не си представях живот извън него, а мисълта, че дете може да се появи извън брака ни, означаваше пълен крах на всичко, което бях градяла години наред.
