Вечерта Диана Яворова остана сама в апартамента. Тишината се разливаше тежко, сякаш заемаше всяко кътче. Ричи се беше свил до краката ѝ и я гледаше отдолу — внимателно, без да мърда, като че усещаше мислите ѝ.
Едни хора изоставят живи същества, защото са им омръзнали. Други намират сили да пуснат най-обичаните си, защото не издържат да гледат страданието им. Между тези две крайности Диана седеше неподвижно, вперила поглед в пода.
Телефонът иззвъня и я накара леко да подскочи.
— Мамо, здравей. Как си? — чу се гласът на Валентин.
— Добре съм — отвърна тя спокойно.
— Може да мина някой ден.
— Ще се радвам.
Диана знаеше, че това „някой ден“ може и да не дойде. И странно — вече не го усещаше като болка. Погледна към Ричи и въздъхна.
— Е, приятелю… какво да правя с теб?
Отговорът се появи още на следващата сутрин.
Калина Борисова влетя в клиниката по-рано от обикновено — задъхана, с разрошена коса и очи, които светеха необичайно живо.
— Диана Яворова, цяла нощ не мигнах — изстреля тя, без дори да съблича якето си. — Ами ако… ако опитаме да запознаем Ричи с баба ми?
Диана вдигна поглед.
— С Мария Пловдивска?
— Да. Знам, звучи нелепо, но тя съвсем се е затворила. По цял ден стои до прозореца и гледа двора. А преди… преди беше навсякъде — все в движение, все на телефона, все с планове.
Диана замълча. В това мълчание изплуваха очите на Ричи — доверчиви и търсещи, споменът за погледа на Вулкан преди инжекцията и онези сутрини, когато празнотата в жилището кънтеше по-силно от всеки шум.
— На колко е? — попита тя след миг.
— Седемдесет и девет. Здрава е. Просто… сякаш някой е изключил светлината в нея.
Диана пое дълбоко въздух.
— Добре. Ще опитаме. Но без обещания. Ако не се получи, ще взема Ричи обратно.
Калина се усмихна така, сякаш току-що ѝ бяха подарили нещо безценно.
Апартаментът на Мария Пловдивска беше на втория етаж на стара кооперация с олющена фасада. Вратата се отвори бавно — ключалката щракаше дълго, веригата звънна предпазливо.
— Вие ли сте… от Калина? — попита недоверчиво възрастната жена.
Дребна, прегърбена, в износен халат. Очите ѝ бяха без блясък, като избеляло стъкло.
— Да — отвърна меко Диана. — Аз съм ветеринар. Дойдохме да ви покажем едно куче.
— Не ми трябва куче — отсече Мария Пловдивска. — Стара съм. По-скоро на мен някой да помага.
Точно тогава Ричи се измъкна от преносимата клетка, приближи се предпазливо и докосна дланта ѝ с нос.
Старицата се вцепени.
— Какъв нахалник… — промърмори тя.
Ричи седна и я погледна отдолу нагоре.
— Само го погалете — прошепна Диана.
Мария Пловдивска бавно прокара ръка по главата му. Кучето облиза пръстите ѝ и размаха опашка.
— Ние имахме куче — каза тя внезапно. — Да, имахме.
