„…после ще се чуем.“
Диана Яворова се беше научила да не се вкопчва в обещания. Очакването само изтощаваше, затова тя го беше изкоренила от себе си и беше оставила на негово място навика да продължава напред.
В клиниката не беше сама. Помагаше ѝ Калина Борисова — едва на двадесет и три, шумна, нетърпелива, постоянно недоволна от заплатата, но с изключителен усет към животните и сърце, което не умееше да бъде безразлично.
— Диана Яворова, нали няма да го приспите? — Калина се появи на прага, с широко отворени очи.
— Не — отвърна спокойно тя. — Но вече имаме куче без стопанин.
— Ами ако пуснем обява?
— Такива обяви има хиляди. И повечето остават без отговор.
— Все пак трябва да направим нещо!
Диана се загледа в кучето. То вече се беше ориентирало — подуши ъглите, завъртя се и се намести върху старото одеяло до радиатора.
— Как ще те наричаме, приятелю?
В документите пишеше: Ричи.
Калина живееше с баба си. Диана го знаеше, но никога не беше разпитвала. Докато една вечер, докато заключваха клиниката, младото момиче не проговори само̀.
— След като дядо почина, баба ми съвсем се срина. Почти не излиза. Дори до магазина не ходи вече.
— От кога е така?
— Две години. Лекарите казват депресия. Дават ѝ хапчета, но няма никаква промяна.
Диана разбираше твърде добре. Когато човекът, с когото си споделял живота, си отиде, светът губи цветовете си. Тя го беше преживяла.
Тя имаше работа.
А бабата на Калина имаше само четири стени и включен телевизор.
— Как се казва? — попита Диана.
— Мария Пловдивска.
Няколко дни по-късно в клиниката влязоха нови посетители — жена на около четирийсет и момче. Слабо, сериозно дете, стискащо каишката. В другия ѝ край — възрастно куче, което едва влачеше лапи.
Диана разбра всичко още преди да каже дума.
— Заповядайте.
Кучето се казваше Вулкан — едра улична порода, с побеляла муцуна и поглед, уморен от болка.
— Докторе, помогнете му… — прошепна жената. — Той страда. Дойдохме да се сбогуваме.
Диана го прегледа внимателно, после го погали. Вулкан облиза ръката ѝ.
— Взели сте тежко, но милостиво решение — каза тихо тя. — За него.
Жената кимна, сълзите вече се стичаха.
— Синът ми иска да е с него до края…
Диана погледна момчето. То галеше кучето и му говореше нещо, едва доловимо.
— Ще остана — каза то твърдо. — Не бива да е сам.
Тя ги въведе в малката стая — тиха, чиста, с мек матрак. Момчето легна до Вулкан и го прегърна.
— Ти си най-добрият. Благодаря ти. Вече няма да те боли…
Диана подготви инжекцията. Ръцете ѝ бяха спокойни, но гърдите ѝ се свиха.
— Готов съм — прошепна детето.
Инжекцията беше поставена. Кучето затвори очи.
Настъпи тишина.
— Още е топъл… — каза момчето.
— Да. Сега му е спокойно.
И едва тогава детето се разплака.
