— Направете така, че повече да не се събуди. Никога. Колко ви дължа?
Диана Яворова вдигна поглед от папките на бюрото. Срещу нея стоеше добре поддържана жена с елегантно, скъпо палто и онзи самоуверен израз, присъщ на хората, които са убедени, че светът им е длъжен. До нея се суетеше мъж, вперил очи в телефона си и напълно откъснат от случващото се.
Върху прегледната маса имаше транспортна клетка. Отвътре се чуваше тихо шушкане и приглушено скимтене.
— Какво му е на животното? — попита Диана и отвори вратичката.
Навън изскочи младо и здраво куче — корги, рижо, с бяло петно на гърдите и буден, жив поглед. Без колебание то мушна нос в дланта ѝ и започна радостно да маха с късата си опашка.
— Нищо му няма — жената се намръщи. — Просто вече не ни трябва. Дъщеря ми замина да учи, беше нейна прищявка. Аз нямам намерение да се занимавам.
Кучето близна ръката на Диана с топлия си език.
— Можем да му намерим нов дом — предложи тя спокойно.
— Нямам нито време, нито желание. Или го приспивате, или отиваме при друг ветеринар.
Диана погледна първо жената, после кучето.
— Добре — каза равномерно. — Подпишете тук.
Жената дори не прочете документа, остави подписа си, плати и излезе. Мъжът не вдигна глава нито за миг.
След като вратата се затвори, кучето остана седнало на масата и я гледаше. В очите му нямаше страх или обида — само безмълвен въпрос какво предстои.
— А сега — Диана го погали зад ухото, — ще мислим как да продължим.
Жената не знаеше, че не е подписала съгласие за евтаназия, а отказ от права върху животното. Нека си вярва, че се е отървала от проблем. Диана щеше да се справи.
Тя винаги намираше решение.
На петдесет и две години Диана Яворова отдавна бе спряла да идеализира хората.
Ветеринарната клиника беше открила преди много време, заедно със съпруга си. Тогава Ростислав Соколов беше жив — инженер по професия, който вечер след работа шпакловаше стени, сглобяваше шкафове и недоволстваше срещу електрическата инсталация, шегувайки се:
— Ти си моят Айболит, само че без брада.
Ростислав си отиде преди седем години.
След погребението ѝ се струваше, че няма да издържи. Работата обаче я задържа на повърхността — всяка сутрин отключваше клиниката, приемаше пациенти, а чуждата болка по странен начин притъпяваше собствената.
Синът ѝ, Валентин Яворов, живееше в друг град. След университета замина, ожени се, разведе се, после пак се ожени. Обаждаше се рядко и винаги набързо, уверявайки я по телефона, че всичко е наред и че ще се чуят по-късно.
