— Знаеш ли… тук не се чувствам на мястото си.
Обърнах се към него.
— Как така?
— Защото всичко наоколо е твое. Аз съм като временен човек, като посетител.
— Посетителите не поемат ипотека. А аз я плащам всеки месец.
— Не за това говоря! — избухна той. — Постоянно ми напомняш, че жилището е твое!
— Никога не съм го изричала.
— Но го усещам.
Сложих капака на тигана, за да не загори храната, и си поех дъх.
— Възможно е — отвърнах по-спокойно, — проблемът да не е апартаментът, а това, че майка ти не успява да се държи с мен поне малко уважително.
Лицето му се изкриви.
— Пак започваш с мама…
— А как да не, когато тя се намесва във всеки детайл от живота ни?
Разговорът угасна с едно сухо „добре“. Но точно тогава осъзнах: пукнатината вече не беше дребна — беше бездна.
Март дойде с кал и студ. Данаил Яворов започна да се заяжда за всичко: защо лампата в банята свети, защо кърпата не е там, защо вечерята не му харесва. Първо мълчах. После отвръщах. Накрая просто спрях да реагирам.
Почти не си говорехме.
И една съботна сутрин — седем без нещо, още спях — звънецът изрева. Продължително, настойчиво, злобно.
Отварям и срещу мен стои Стефка Каменар. Обкичена със злато, с букет жълти хризантеми, които миришеха на химия, а не на цветя.
— Добро утро — каза тя с прекалена сладост. — Идвам на гости.
Как е стигнала толкова рано — не знам. Защо — разбрах почти веднага.
Разходи се из жилището като проверяващ. Настани се на дивана и скръсти ръце.
— Събуди Данаил. Трябва да поговорим всички.
Знаех, че нищо добро не предстои.
Той се появи след пет минути — рошав, недоспал, но видимо щастлив да я види. Винаги така реагираше на нея, сякаш отново беше на десет.
Тя говори близо половин час — за съседи, за нова кафемашина, за това как Благой Ковач, по-малкият ѝ син, си намерил някаква работа. После тонът ѝ изстина.
— Мислих много — каза тя. — И стигнах до чудесно решение.
С Данаил се спогледахме. В мен вече се надигаше неприятно предчувствие.
— Апартаментът ви е голям. Три стаи! — огледа се отново. — Аз съм сама. Благой е сам под наем. А тук за трима ще е прекрасно.
Трима.
— Стефка Каменар — наклоних леко глава, — вие предлагате да се нанесете при нас?
— А защо не? — изправи рамене тя. — Купила си просторно жилище, време е да споделяш. Аз ще дам моя апартамент под наем — двайсет и пет–трийсет хиляди лева ще влизат в семейството. Това лошо ли е?
Изправих се.
— Не.
Тя премигна, сякаш не ме е чула.
— Какво значи „не“?
— Значи, че никой няма да се мести тук. Няма да живея с вас. И още по-малко — с вашия син Благой.
— Полина Воин! — скочи Данаил. — Какъв е този тон?!
— Напълно нормален — отвърнах. — Майка ти ми предлага аз да изплащам ипотеката за всички, докато тя печели от наем, и това няма как да се случи.
